Властелинът на пръстените

Admin Брой мнения : 79 Registration date : 19.05.2007

Пускала съм го и преди, но някой хора, който няма да назовавам го изтриха в стария форум. Ети и Вили предполагам, че го помните?!
Властелина - историята продължава, но в последствие ще разберете каква е цялостната ми идея. Надявам се, че ще имате интерес. Мисля да го започна както преди:
Всеки започва с няколко поста със своята история. И чак след това се събираме. ОК?

Тарина седеше на голямата веранда на третия етаж в двореца на баща й.
Беше се настанила на една плетена люлка и четеше някаква стара книга от библиотеката на града. Беше есен и небето ставаше все по мрачно. Лекият вятър раздухваше нежно косата й и всякаш галеше лицето й. Терасата беше открита. По мраморния под падаха жълто- кафяви листа от дърветата обграждащи част от града. Момичето бавно затвори книгата и се изправи. Дългата и копринена ролка опираше в земята,а черната й, дълга до кръста коса започна да се вее още повече.
Зад нея се чуха тихи стъпки и тя рязко се обърна……
-Дъще….навън става все по-студено! Няма ли да се прибереш?- каза елфът, който се приближаваше към нея. Изглеждаше много млад и ведър, но в очите му вече се виждаше теглото от годините му. Това беше царят на „Сребърният град- Елкар”. Името му беше Аскалин…..
Тарина кимна лекичко и се усмихна. После се наведе и взе книгата от люлката, като с бърза крачка влезе в двореца…

Кралят остана сам на верандата, но не за дълго…..
-Татко?Какво има?- каза един топъл, всякаш момчешки глас…..това беше братът на Тарина. Той се подпря на ръба и зачака отговор от краля..
-Арика…усещам безпокойството на дърветата. Нещо ще се случи- каза владетеля и погледна сина си……..-Усещам, как вертовете се променят…..
-Татко…сега не е момента да мислим за това-отвърна младото момче-аз..се притеснявам за Тарина…………

Принцесата влезе в голяма зала цялата от мрамор. Навсякъде светеха свещи и факли с огньове. Само голямата камина не бе запалена…..момичето се настани на един диван пред нея, като сви краката си и отново отвори книгата. Тя погледна леко към огнището, което веднага пламна в буйни пламъци…
-Виждам, че добре започваш да усвояваш силите си-чу се някакъв стар и измъчен глас зад нея. Тя се обърна и се изправи, като ниско се поклони. Пред нея седеше високо старец с дълга бяла брада и жезъл в едната ръка. Дългата му роба се влачеше по земята а жезълът му проблясваше съвсем леко….
-Гандалф белият- каза тихо момичето-Не знаех, че сте се върнали в средната земя-допълни тя и леко се усмихна
-Трябва спешно да говоря с краля Аскалин- отвърна старецът и точно в този момент владетелят на Елкар влезе в стаята. Очите му пробляснаха от изненада и очудване, но и от радост…
-Гандалф…стари приятлю,,Завърнал си се..Радвам се – каза краля – какво те води в земите на елфите?-допълни малко недоверчиво Аскалин
-Трябва да говорим насаме!- каза силно Митрандира, а тарина веднага излезе от стаята, за да им осигури спокойствие. Тя бе поледвана от брат си, който също трябваше да излезе……
Тарина и Арика излязоха от замъка и се насочиха към източната граница на града. Скоро двамата навлязоха в гъста гора, чийто дървета светеха в сребристо бял цвят.
Изведнъж пред тях се разкри найстина велика гледка. От върха на една висока скала се спускаше велик водопад, а водата всякаш се разбиваше в езерото…
Наоколо имаше разрушени сгради..Бяха много стари..може би още от времето на „Майрите”……Тарина често идваше тук, но сега за пръв път водеше брат й, който е с три години по- голям от нея…..
Арика гледаше изумено. Беше много красиво и спокойно.
-Тарина….често ли идваш тук?- попита я мило той
Момичето само кимна леко- напомня ми много неща….Тук имам много спомени- каза тя и една силна тъга набра в нея.
Арика съблече горната си дреха и се метна във водата. Сестра му се усмихан широко, а и това бе целта му..Да се опита да я разведи поне малко…..

Брой мнения : 114 Registration date : 19.05.2007

Касандра лежеше със затворени очи на брега на едно езеро.Слънчевите лъчи падаха точно в лицето й и се отрязаваха от тъмно червнета й коса.Сега тя бе придобила малко по-светъл цвят.
"Почивката е успокояваща"-помисли си развеселено Каси и завъртя глава наляво,така че да може да види чисто белия си кон,спокойно пасящ на метри от нея."Сладурче."
-Водата не е много студена,сис,защо не дойдеш при мен?
-Ще пропусна,Уил-отговори Касандра и се повдигна на лакти.
По-големия й брат се беше изправил на брега и я гледаше усмихнато.Тя му се оплези и отново се излегна назад.
-Не ме карай да го правя насила,Кас-Уилям вече се смееше леко нахално.
-Знаеш,че не можеш..-момичето се беше напрегнала и внимаваше брат й да не се доближи..
Няколко минути никой не каза нищо,затова просто започна да се наслаждава на слънчевите бани,които можеше да си вземе рядко в годината.
-Ха!Хванах те-Уил доволно изпляска с ръце и вдигна сестра си от земята.
-Уилям Търнър,свали ме веднага долу-викаше Касандра и налагаше брат си с юмруци,но той едва ли усещаше нещо.
ЦОП!Барабар с дрехите Каси попадна във водата.Направи ужасена физиономия и извика ядосано.
-Само да те пипна,Уилям,не знам какво ще ти случи!!!-крещеше тя колкото й глас държи.
Брат й се смееше въудешевно,докато тя се опитваше да го хване и двамата постоянно падаха,пръскаха се с вода,забавлявах се истински..Имаха едно наистина щастлив живот..не се притесняваха за нищо особено..можеха да се защитават,имаха един друг..имаха семейство..Всичко,което човек може да иска.
Когато след половин час,Касандра беше пеуморено от падането,ставането и мъчителното ходене във водата,тя се закова на място.
-Уил..дай да бъдем цивилизовани..ела да те набия и да приключим с това.
-Боже,колко политически си настроена..ама аз не приемем условията ти.Нещо друго?-усмихна се брат й
Момичето скръсти ръце пред гърдите си и направи ядосана физиономия.След малко една злобна усмивка се появи на лицето й..Хихихи..как не се беше сетила за това по рано.Прошепна нещо тихо на някакъв неразбираем език и докосна с ръка водата.Тя мигновено издигна Уилям като на фонтанче във въздуха.
-Мили ми братко,нали не забрави?-тя плесна радостно с ръце-Ха!
-Пусни ме,Кас!-момчето се бореше с водата,която го пръскаше отвсякъде и в опитите си да говори нагълтваше много вода
-"Извинявай,Касандра,повече няма да правя така"-посказа му червенокосата,залитвайки от смях
Уилям повтори едва едва и водата го пусна.
След още малко игра слънцето започна да се скрива зад планината.
-Време е да се прибираме-обяви разочаровано Каси и се насочи към брега..-Скоро ще се стъмни..
-Сис,поеми риск..да останем още малко-помоли Уил,но момичето поклати глава
-Не искам да ни се карат..хайде-тя горе долу изцеди дрехите си и възседна кончето си Стрела.
До селото имаше доста път,затова колкото по-рано тръгнат,толкова по-рано ще стигнат и няма да се натъкнат на недоброжелатели..

-Тръгна натам!
-Знам не съм сляпа!-отвърна през зъби Лорейн.Беше средновисоко,тъмнокосо момиче с красиви сини очи и леко странен и променлив характер.
Лорейн подскочи на един голям камък,който даваше началото на стръмна пътечка,която започваше от долината и свършваше на върха на билото.Оттам отново трябваше да се спуснат надолу и да минат през близките поля и малкото селце,за да стигнат замъка.
-кой знае?Миналия път го пропусна!-отвърна един от групата.Така наречената "група" се състоеше от четирима човека-тя,един ловец,който беше само извинение да напуснат замъка и да се отдадат на малко приключения,Мориан и Дрейк-братя,но крайно различни.
сега тримата вече се връщаха към замъка тъй като след няколко часа слънцето щеше да залезе.
-Не съм го пропуснала,Дрейк,просто реших,че ще е по-добре да върна брат ти в замъка без дупка в главата!Хайде,побързайте!
тя скочи бързо на следващия камък и миг по-късно се озова на пътечката.-Имате ли нужда от помощ?
те се спогледаха намръщено,но без да кажат и думичка я последваха.Лорейн се усмихна накриво и продължи нагоре внимавайки къде стъпва тъй като шанса да падне от високо с всяка крачка се увеличаваше.
Неочкавно кракът й изгуби опора и тя тъкмо се приготви да падне когато нечия ръка я подпря назад и я спаси от падането.Лорейн се изкатери догоре и се обърна.
-Благодаря.
-Така де,не можем да те върнем на баща ти потрошена.-изимитира я Мориан и тя се усмихна развеселено.
-Хайде малко остана.Само да стигнем до селото и после малко ще потичаме и ще сме в замъка за нула време!-възкликна весело момичето и тръгна между дърветата.Момчетата я последваха по-бързо и скоро тримата стигнаха края на билото,от където се виждаше цялата долина долу.Слънцето вече бе започнало да се крие зад високите върхове на планината в далечината,но все още ограваше достатъчно силно,за да се вижда нормално.
Долината беше голяма и обширна,а точно до възвишението на което стояха имаше малко селце,където вече малко по малко започнаха да се появяват светлинки.
-Хайде да тръгваме.-обади се този път Дрейк.
Останалите двама кимнаха и заслизаха бързо,но внимателно по козята пътучка,която се спускаше право надолу.
След известно време успяха да слязат долу и тръгнаха към селото когато Мориан рязко спря и се намръщи.
-Какво е това?
-Кое?-попита брат му,а Лорейн се вгледа по-внимателно в далечината.Група конници яздеха към тях и не изглеждаха много добре.Когато ги видяха забавиха ход и както отбеляза момичето,подготвиха оръжията си.
-Кои сте вие?-попитаха едновременно командира на конницата и Дрейк.Първият изгледа преценително младежа и бързо слезе от коня си правейки знак на останалите да спрат.Щом се приближи достатъчно огледа и останалите двама,които също не отделяха очи от него.Щом погледът му се спря на момичето по лицето му се появи красноречиво изражение.Разбира се,Лорейн го позна-беше идвал наняколко пъти да обсъди нещо с баща й.Той явно също я позна затова се извърна към другите двама и след миг и те бяха разкрити.
-Така....така...какво правите вие извън замъка по това време?-тримата се спогледаха обречено.-Няма да вървите пеша нали?-той махна с ръка и двама от конниците се приближиха държейки юздите на два свободни коня.
-Какво е станало с другите ездачи?-попита Лорейн.
-Не е ваша работа.-отвърна спокойно командира.-Просто да речем,че имахме малко проблеми за които единствено краля ще разбере.Ако задавате още въпроси ще ви оставим да си вървите пеша.Ясно ли е?
-Да.-кимнаха тримата.Дрейк се покатери на едното животно-силен черен жребец,и подаде ръка на момичето,което се прехвърли зад него двойто по лесно.
-хайде,съвсем скоро ще съ стъмни!-извика комантдира и пришпори коня си.

Admin Брой мнения : 79 Registration date : 19.05.2007

Арика, краля Аскалин и Тарина седяха на голямата правоъгълна маса, в мраморната зала и вечеряха в пълно мълчание. Това не учудваше никого. Последните месеци винаги бе така. Понякога се случваше Арика и баща му да завържат разговор по някаква тема, но младата елфка винаги оставаше безучастна. Причните бяха всеизвестни на всички. Принцесата се изолираше от всички и всичко останало. С всеки изминал ден тя се затваряше все повече и повече в черупката си, а опитите да бъде развеселена оставаха безуспешни.
Масата бе отрупана с многобройни ястия, вино и вода, както и много сребърни свещника.
Големите дървени врати се отвориха с трясък и в стаята нахлу пълничък мъж, около педесетте, с посивяла коса и разкъсани дрехи. По кожата му имаше дълбоки, но не смъртоносни рани, а бялата риза бе оцапана в ярка кръв.
Аскалин и братът на Тарина (като командир на основните армий) се изправиха и с бърза стъпка се насочиха към него.
Елфката остана неподвижна. Само безизразната и физиономия се смени от притеснен израз.
-Какво се е случило, Мараки? - Попита Аскалин и настани командира на един свободен стол.
Мъжът още бе шокиран и разтреперан от това което бе преживял.
-Орки......Орки...нападнаха ни! - Задъхано оповести той и потърка слепоочията си. - Западната граница ще падне съвсем скоро, а хората ни умират! Трябва да изпратим подкрепления. Орките са твърде много, за да успеят хората ни там да удържат "Малкира"!
- Арика заеми се с събирането на войската веднага! Вдигни алармата и до утре сутринта искам 2, 3, 4, 7, 8, 9, 12, 13 и 16 батальон да са готови да потеглят.
Синът му само покорно се поклони и почти тичешком напусна стаята.
Аскалин повика няколко прислужника и нареди да приготвят стая и баня за туко - що пристигналия. После той се оттегли, за да си почине, а краля изтощено и разтревожено.
-По дяволите! - промърмори тихо той.
Тарина, която седеш от лявата му страна се пресегна и сложи ръка върху неговата. Той пое нежните и пръсти и ги обгърна в свойте, после целуна ръката й.
- Тежките неща идват винаги в най - неочакваният момент - Тихо промълви Аскалин.
-Зная - тихо отвърна Тарина.
И да тя наистина знаеше. Имаше горчив опит в това да я сполети нещо ужасно, в най - неподходящият момент! Спомняше си.......как точно когато беше най - щастлива, радостта и рухна, като каменна кула, строена преди векове. Спомни си мсъртта му....
Спомените и просълзяваха в съзнанието й, но сега не бе време да се самосъжелява или да страда. Можеше да го прави във всеки свободен момент, а и като се замислеше това вече се превръщаше в едно добре практикувано хоби....
-Всичко става толкова неочаквано........Трябва да се направи!
-Какво трябва да се направи татко!? - Тихо попита елфката и стисна ръката му.
-Има още неща за който все още не бива да разбираш, но съвсем скоро ще научиш.....Сега ме извини дъще, но се налага да бъдат изпратени няколко писма из Земите......
-Но...
-Не ме пртискай Тарина! Ще научиш когато му дойде времето! - Остро и раздразнено отвърна краля и с бърза крачка напусна голямата зала.
Принцесата остана сама на масата, а вечерята и стоеше недокосната.
-Господарке? Няма ли да се храните? - Попита един от прислужниците.
Тарина само кимна отрицателно избута чинията и стана от масата. С умерени крачки елфката се отправи към покойте си, за да може отново да бъде сама със себе си. По тъмните коридори, който водеха до огромната й стая, с невероятно просторна тераса, всички факли светваха, благодарение на силите й. Тя не бе обикновен елф, а нещо много повече.....Много хора биха завидели на силите й, а слугите дори се страскаха когато тя караше една обиновенна факла да се запали без дори да помръдне. Но това бе само малка част от това на което бе способна Тарина. Останалото обаче тя запазваше за себе си........
"От утре започват трудностите!" Помисли си тя, докато влизаше и затваряше вратата след себе си.
Настъпи поредната самотна нощ....

Брой мнения : 114 Registration date : 19.05.2007

Слънцето изгря и се издигна високо в светлосиньото небе.На него нямаше нито едно облаче,лек ветрец подухваше,колкто да не е пълна жега.В една от най-малките стаи на къщата на семейство Търнър спеше Касандра.Големи червени завеси бяха спуснати на прозореца и тя не можеше да предцени кога е сутрин.Спокойно се беше сгушила в одеялото си и просто чакаше да я събудят.
Някой отвори бавно вратата и застана на рамката.Усмивката се разля по лицето на новодошлия при гледката.Злобна,неподправена и толкова самовлюбена усмивка..Само човек,който няма и грам добро,можеше да гледа така.
-Отведете я!-заповяда той и махна с ръка към някакви войници зад него,след което се отмести от вратата.
-Не,детенцето ми,не и Касандра!-писъците на г-жа Търнър се чуваха някъде зад него
-Касиииии-този път беше гласът на Уил-Спасявай се,сестричке.
Преди Касандра да се усети двама мъже я бяха хванали над лактите и силно я стискаха.Момичето,все още сънено,не успя да разбере какво става,затова попита.
-А казват,че си била умна...-командирът им се приближи до нея-Глупачка!
Очите на Кас се разшириха от ужас.Тя бързо стисна клепачи и прошепна нещо.Мъжете и този,който досега я обиждаше изхвръчаха на няколко метра.
-Глупачка,да,но вещица!-изкрещя ядосано тя и се втурна навън.-Мамо..Уилям!!
Не чу нищо.Бяха ги отвели незнайно къде.Само вятърът шумолеше в листата и тихото почукване на някой самотен кълвач се различаваше в тишината,объгрнала дома на Касандра.Тя не бе убила мъжете,но поне за ден бе успяла да ги зашемети.Колко често й покагаха вещерските способности..колко често си служеше с тях било то необходимо или не.И колко много обичаше да дразни с тях Уил,който като малък завиждаше сестра си,заради това.С годините той я обикна все повече,затова че беше различна.Затова че когато той имаше нужда от нея,тя му помагаше и му даваше всичко.
Сега семейството на Каси бе разбито.Баща й вече дълги години не бе сред живите,а сега майка й и брат й бяха отведени от...какви бяха те всъщност?Фамилията Търнър открай време плащаше редовно данъците си и нямаше проблеми с власта...Може би бяха някоя армия на онези,които сега наричаха орки..Каси никога не бе виждала орки на живо.Не можеше да предцени как изглеждат или какво са всъщност..хора..животни..
Тя се подпря на плота до мивката им в кухнята,няколко сълзи паднаха от очите й..Имаше чувствов,че е загубила всичко..
"Ще ги намериш.."-шепнеше си тихичко тя,въпреки че знаеше,че това е почти невъзможно..Земите бяха големи..толкова големи,че не можеше да ги обходиш всичките за месец...И все пак..Касандра се надяваше да успее..да открие семейството си..
Спомни си колко я болеше при смъртта на баща й..Той не заслужаваше да бъде убит,само защото е отрязал едно дърво повече от уреченото..Тогава за пръв път..още дете на 11 години...тя видя какво значи да си зъл..Онзи,който прободе баща й,беше прост селянин..завистлив..нахален...просто си търсеше с кого да се заяде...И баща й му беше дал повод..не нарочно.. искаше да помогне на семейството си.
Касандра не бе богата,но имаше всичко нужно-семейство,дом,дрехи,храна.Вярваше в доброот от все сърце и един ден се надяваше дарбата й да се използва за добро.В момента се упрекваше,че не се е събудила по-рано..можеше да предотврати всичко,а сега беше съвсем сама..в изпочупената къща..
-Стрела-изведнъж сепна мислите си Каси и изтича към конюните..Кончето й беше там,където го бе оставила снощи..Когато видя насълзните очи на господарката си изскимтя жално.-Спокойно,Стрела-Каси се приближи и погали кобилата по муцунката..Мило животно,което момичето имаше за много близко..Първия й подарък от баща й.Когато навърши 3 годинки..Стрела беше още малко пони..но с годините Касандра я обсипваше с грижи и под нейн контрол стана един великолепен кон.
За петнайсет-двайст минути,момичето успя да събере останалите си неща-малко дрехи,храна,пари..Не можеше да си позволи да остане тук,не можеше.Точно когато слагаше багажа на гърба на Стрела се появи един конник-не много млад,не много стар,добре облечен и явно носещ важни вести.
-Търся Касандра Търнър-каза той
-Аз съм-отговори вече стреснато момичето
-Това е от крал Аскалин.-непознатия подаде един пергамент
-Кой?-не разбра Каси и примигна глуповато
-Чети!-заповяда й някак строго и тя кимна.
Набързо разтвори плика и се зачете...

Брой мнения : 48 Registration date : 23.05.2007

Ариана бе прислужница в довреца на хората.Имаше смесен произод.Баща й бе човек,а майка й елфка,но Риа,както я наричаха,отдавна бе забравила за това.Родителите й бяха умряли когато бе съвсем малка,в една война.Незнайно как момичето се бе спасило,но уви родителите й не оцеляха.Преди да умрат и бяха дали един кинжал,един медальон и цялата обич на света.Бяха и заръчали да търси смисълът в живота...
...От тогава бяха изминали 12 години,но момичето все още не бе разбрало смисълът на живота.Все пак в прислужническия живот не можеш да разбереш нищо освен как да готвиш,переш и чистиш,и,макар и господарите да бяха добри,как да те тъпчат и командват.Да управляват така или иначе безсмисленият ти жалак живот.Това беше живота на Ариана,който и бяха предоставили родителите й когато умряха.Все пак не ги обвиняваше.Тяхната загуба,я бе научила да е силна и борбена личност,дори и с мястото,което заема в обществото.
Разбира се,да си слугиня имаше и хубави страни.Бе срещнала много приятели в лицето на останалите слуги,а дори се бе сближила и с принцесата.Бе открила и любовта....Маликар бе чудесен!Двамата бяха неразделни,обичаха се много,а и от него Риа научаваше доста неща.Именно той я учеше как да язди и как да се бие с лък и меч.Беше ненадминат в тези неща...невероятен учител!
И тази сутрин бе свободна за двамата,затова те решиха да се отбият до оръжеината,да вземат няколко меча и да се упражняват с тях.Двамата се промъкнаха незабелязано през стражата,вече знаеха как да го правят безпогрешно,като се хилеха безумно,и по един коридор стигнаха до мястото.взеха няколко меча и по обратния път,пак през много смях се дотътриха до една поляна намираща се точно на хълма до двореца,което даваше чудесен изглед кам всичко.
-Видя ли им физиономиите...-хилеше се Ариана-трябва да го правим по-често!
-Определено!-усмихна се Маликар,тупна на земята и пръдърпа Риа към себе си.Тя се тропяса до него и двамата се загледаха за миг към необятните гори и поля откриващи се пред тях.
-Знаеш ли?-започна Маликар-Някой ден искам да обиколя целия свят!
-Аз също...-промълви Ариана-тук вече ми е прекален тясно.
-Искаш ли да избягаме.-обади се Маликар след няколко минути мълчание
-Не бих могла...аз...незнам...Ти сериозно ли?-попита го Риа леко невярващо.тя не би могла да напусне това място.Защо ли?Защо да не мога....запита се тя.Маликар разбра,че приятелката му няма да го последва и за да не усложнява нещата само се усмихна накриво и добави:
-Е да започваме тренировката.-той извади меч за себе си и подаде един на Ариана
-Първи урок:Сила!-викна Маликар и двамата започнаха.Риа се справяше доста добре за момиче като се има в предвид че почти успя да победи Маликар още на тази част,но той просто и позволи...
-Добре!-извика той когато сметна че се е справила добре с първата част-Втори урок:Крачки!-Ариана мразеше тази част.Тук всичко изискваше да се движиш по определен начин,да се въртиш,като в точно определен танц.Тук и беше малко по-трудно,но след двадасет минути усилена борба успя да докаже на Маликар,че се справя добре.
-Може ли почивка!-изстена Риа след третата част която бе само техника и бе супер изморителна.
-Ариа-така я наричаше само той-ако си на истинска битка като се измориш така ли ще кажеш на противника ти"Може ли малко почивка!"-изимитира я той.-трябва да се биеш до край!
-Да прав си но...-промрънка тя,но щом видя погледа му веднага се отказа да мрънка.
-Четвърти урок:Бързина и ловкост-викна той и се усмихна укоражително.Това бе най-силната част на Риа,а и последната.Тук тя го повали бързо и получи мечтаната почивка.Щом двамата се тропясаха едва едва дишащи на земята отново ги налегна мисълта за непознатите места,които искат да видят.
-Ще дойда с теб!-отвърна след онова кратко,но тягосно мълчание Ариана
-Какво?-не я разбра Маликар
-Ще избягам с теб!-отвърна твърдо тя
-Виж не си длъжна да го правиш...-започна той но момичето го прекъсна:
-Искам да дойда!
-Добре...-въздъхна момчето,целуна я по челото,после се изправи и й помогна и тя да се вдигне.Беше време за работа.
Двамата тръгнаха бавно към замъка като обсъждаха така мечтаното бягство...

Admin Брой мнения : 79 Registration date : 19.05.2007

Не се учудвайте на това писмо. То не е нищо друго освен една молба за помощ. Вие имате сила, която може да бъде полезна за съдбата на западните кралства. И можете да бъдете от полза, за всички. Крал Аскалин почетно ви кани в Сребърният дворец, възможно най - бързо. нашият пратеник ще ви съпроводи......

Тарина се бе унесла едва към 2 часа през нощта и сега спеше спокойно. Леко побутване по рамото я накара да се развижи, но не я събуди. Още едно побутване, но елфката отново не реагира.
-Мамо?
Тарина веднага отвори очи и разко се надигна. Пред нея седеше малко момченце, чието лице бе обляно в сълзи, а ръцете му трепереха.
-Кошмар..... - Едва прознесе то и отново захлипа.
Елфката отметна одеялото, измести се малко, после повдигна три годишното дете и го пъхна под завивките.
-Всичко е наред миличко! Било е само сън! Не плачи, моля те. - Младата жена го гушна в обятията си, и не го пусна докато не усети развномерното му дишане. Това бе сигурен знак, че сина и вече е заспал. Тя грижливо го зави до брадичката и отпусна глава на възглавницата.
Знаеше много добре защо детето й така често сънуваше кошмари. Бе присъствало.....да сина и бе там, когато пред очите му и пред тези на майка му убиха баща му. Тогава бе на не повече от две години, но преживяното остави у него неизлчим шок, за което тарина се проклинаше, че е допуснала.
Сред всички тези мисли и тъжни спомени елфката отново се унесе и спа непообутно чак до сутринта.
Когато се събуди Нейт все още спеше, свит на кълбо под завивките, а майка му се измъкна ъвзможно по - безшумно и започна да се облича.
Заниманието й бе прекъснато от тропот на копита, спиращи пред портите на замъка.....

Лорейн отвори рязко очи и се огледа.Навън се чуваха някакви гласове,но не можеше да определи точно кои са.Със сигурност един от тях беше на баща й,но другите й бяха малко непознати.
Отхвърли бързо завивките и стъпи на пода.Приближи се тихо до терасата и надникна иззад нея.Стаята й беше точно над градината и идеално можеше да практикува лошия си навик да "подочува" чуждите разговори.Баща й пък много обичаше да провежда такива разговори в градината на една маса точно под голямото ябълково дърво,като си мислеше че никой не може да ги чуе там.
Лорейн наостри слух опитвайки се долови и най-тихата дума.
-Говори.-каза властно гласът на баща й и след миг непознатия глас отвърна.
-Връщахме се в замъка,когато орда орки ни нападна.Не бяха много,но бяха добре въоръжени и останахме с впечатлението,че ни чакаха.
-Успяхте ли да ги убиете?-попита баща й.
-Не,не всички.-въздъхна по-тихо непознатия.-Убиха четирима от хората ми преди да успеем да реагираме и още трима след това.Успяхме да избием по-голяма част от тях,но другите се разбягаха крещейки нещо.Помислихме,че има още наоколо затова побързахме да се махнем.
-Разбирам.-отвърна замислено баща й.-Говорих с краля,но реших,че ще е по-добре да го чуя от първа ръка,а и на теб мога да имам пълна вяра.Нали?
-Да.-отвърна кратко и ясно другия мъж.
-Добре,събери нов отряд.Само способни мъже и такива,които смяташ,че ще се справят.Добре е да сте повече ако случайно орките се окажат повече отколкото сте очаквали!-започна с нарежданията баща й.-Ела след два часа да ми докладваш.Веднага щом се съберете потегляте!
-Слушам.-отвърна мъжът и двамата се изправиха.Излязоха от сянката на дървото и Лорейн се приведе леко,за да не я забележат.Чак сега разпозна другия мъжът-командирът на отряда,който бяха срещнали миналия ден.Баща й не бе разбрал за малката им разходка,но това можеше да стане всеки момент.
-Приятен ден.-кимна баща й но другия мъж сякаш промени решението си да тръгва и се обърна към благородника.
-Извинете,че ви го казвам,но ще е добре да наглеждате по-добре дъщеря си.-каза с усмивка командира.
-Нееее.-простена едва чуто Лорейн.-Тръгни си!Тръгвай!Не му казвай!
-Какво имаш предвид?-намръщи се баща й.
-Не знам дали ви е казала,но снощи я намерихме да се скита извън стените на замъка,близо до селото.
-Какво?!?-почти извика баща й.
-Явно не ви е казала.-засмя се леко командира.-Е,в такъв случай...приятен ден.Ще се захващам с работата си.
Лорейн не дочака да чуе дали е имало продължение на разговора,а бързо се вмъкна в стаята и започна да се облича.Този път реши да не ядосва баща си и захвърли панталоните настрани изваждайки от гардероба си дълга бяла рокля.
точно когато привърши с обличането на вратата се почука и после без да чака отговор вътре влезе баща й.Външният му вид отговаряше напълно на характера му.Макар че беше в повечето време сдържан и спокоен имаше момент в които дъщеря му го докарваше до лудост.
-Какво ти става,Лорейн?!?-извика той гледайки я вбесено.-Кога мислеше да ми кажеш?Или чакай....не си мислила да го направиш нали?
-Татко аз...-започна тихо момичето опитвайки се да си предаде най-невинната физиономия.
-Няма аз!няма ли да разбереш,че единстевното,което искам от теб е да ме слушаш и да се държиш прилично?!?Толкова ли много е това?!?
Лорейн се поколеба за миг после забивайки поглед в пода каза тихо:
-Не.Съжалявам.
-Да,знам,че съжаляваш.Въпреки това няма да излизаш от стаята си.Докато аз не кажа!
-но татко!-изстена момичето.
-Никакво но!Ако се опиташ да напуснеш стаята ще ме ядосаш още повече!
След тези думи той излезе от стаята,а Лорейн се отпусна тежко на леглото треперейки от гняв и безпомощност.Това,което мразеше най-много бе да бъде затворена.И баща й перкрасно го знаеше.

"Трябва да се махна оттук!Трябва да се махна!"-мислеше си тя сновейки напред-назад из стаята.Неочаквано някакво тихо подсвирване я накара да се закове на мястото си и да погледне към терасата.Изтича бързо на терасата и се надвеси над парапета.
-Мориан?-възкилкна невярващо тя.
-Шшшштттт!Чухме,че си наказана.-ухили се той насреща й и тя го изгледа кисело.-Решихме,че не можем да тръгнем без да се сбогуваме!
-Да се сбогуваме ли?-възкликна Лорейн.
-Тръгваме с групата.-ухили се той и я изгледа доволно.
-Ами аз?Искам и аз да дойда!-изстена момичето.
-Ами....сигурна ли си?-започна той леко несигурно.
-Ако ме измъкнеш оттук съм ти задължена!-прекъсна го Лорейн.-След колко време тръгвате?
-След малко.оседлават конете вече.Ако ще правим нещо сега е момента.
-Две минути.-отвърна Лорейн и бързо влезе в стаята си започвайки да се преоблича.След точно две минути се върна на терасата и огледа най-удобното място откъдето да слезе.
-Ето оттук!-помогна и Мориан и посочи лявата част на терасата.Не беше особено високо,но определено не би било приятно ако паднеше оттам.
Прехвърли единия си крак през парапета,после другия и стъпи бавно на стената.Тръгна внимателно надолу като се опитваше да се задържи на стената,която с всеки сантиметър ставаше по гладка.Накрая просто нямаше къде да стъпи и отдоли Мориан извика.
-Хайде,скачай вече!
Лорейн се поколеба за миг после внимателно се отдалечи от стената и скочи.Усети тъпа болка,която премина за миг през тялото й после се обърна и за малко не се слбъска с младежа.
-Все още си ми задължена нали?
-Да.-отвърна неразбиращо Лорейн.
-Добре.Хайде.-кимна той с усмивка и улови ръката й задърпвайки я към вратата.Лорейн се забави само за миг после бързо се изравни с него и двамата тръгнаха към мястото където се събираше отряда.

Брой мнения : 114 Registration date : 19.05.2007

....Помощ...тази дума,която беше написана в началото на писмото наистина бе учудила Касандра..какво можеше да помогне тя на елфите.Те бяха къде къде по-могъщи и силни от нея..Никога не се бе чувствала толкова полезна,колкото се чувстваше сега..дори когато безброй пъти беше избавяла Уилям от какви ли не беди..
Докато яздеше Стрела към града на елфите-Елкар,тя беше сигурна,че ще е нещо малважно..може би я искаха да им помага в чистенето..Не знаеше...Огромно любопитство я гризеше,мислейки вероятните причини за това странно писмо.
Отгоре слънцето нежно я галеше с лъчите си,деня беше светъл и ясен както и преди."Очертава се нощ с много звезди"-помисли си усмихнато тя.Понякога,както днес например,тя можеше да предрече каква ще е нощта..В повечето случаи беше права.
Гората около нея започна да оредява.Тя разтвори картата,дадена й от вестоносеца и я огледа.Внимателно следеше пътя,че туко виж се изгубила някъде.Намираше се някъде пред входа на града..завоя надясно....тя леко пришпори коня си..сега наляво..Стрела започваше да се чуди дали господарката й не полудява..и направо..
-След вековното дърво,само направо около 20 метра-прочете тя написаното с малко букви отзад на картата.
И наистина след малко пред нея се откри величесветна гледка,която накра момичето да ахне тихичко...Стоя така,занемяла от красотата на Елкар,доста време,докато не се опомни...Целия град беше приказен..обсипан с красиви сребърни кули,големи постройки..Улиците бяха широки,хората спокойно вървяха по тях и всички бяха толкова изискани.Тя тръгна по главната улица,надявайки се това да е пътя кък замъка.Не можеше да се извади от унеса си...очите й шаваха насам-натам из различното..новото..необикновеното.Досега не беше посещавала толкова прекрасно място,а заедно с баща си бе обиколила много от земите..Спомни си колко й беше разказвал той за това великолепно място.."Един ден,мила моя,и ти ще отидеш там и ще разбереш,че на планетата няма по-красиво място"..Тя никога не бе повярвала на думите му..до днес..Деня,в който тя видя бленуваната си мечта..Елкар..беше толкова невероятен,че момичето започваше да се чуди истина ли беше това или сън..Един от много сънища,в които тя често беше на места,непознати за нея..
Тя слезе от Стрела и продължи да се оглежда.Неведнъж за малко да се блъсне в различни хора..не,хора,а елфи..Те я гледаха учудено..за тях бе рядкост някой да има червена коса..а косата на Касандра беше точно такава..наситено тъмно червено..кърваво.Елфите й хвърляха недоверчиви погледи,но все пак я подминаваха с усмивка.
-Ти трябва да си Касандра,нали?-Каси наведе глава,за да срещне погледа на един млад елф..нито прекалено висок,нито прекалено нисък..с кристално сини очи,които сега гледаха смирено в нейните.
Кимна леко несигурно..почуди се откъде той можеше да знае коя е,като едва сега пристигаше..
-Краля ме изпрати да ви посрещна,госпожице.Насам-той махна с ръка към една от по-забутаните улички.
Изненада се изписа по лицето й,но елфът я увери,че така се стига до замъка..И незайно защо тя му вярваше..."'Да бъдеш един от вида си е страшно,нали малка моя?"-казваше често баща й,гледайки с радост как дъщеря му се забавлява със способностите си"Знаеш,че със силата идват и отговорностите,Каси..затова внимавай на кого се доверяваш".Касандра все още не беше забравила бащините си съвети..и никога нямаше да ги забрави.
Елфът не говореше воубще.Вървеше гордо пред нея,точно като една особа..Може би беше принц..или нещо подобно..Каси нямаше ярка представа за това какви са благородническите титли тук..
Втори път за един ден,червенокосата красавица остана без думи.Двореца бе замък за чудо и приказ.Можеше ли да се опише с думи-не.Можеше ли да се нарисува-отново не.Една гледка,която всяко живо същество би искало да зърне поне веднъж в живота си..
"А двореца,мила моя,е място,което ако видиш поне за малко,ще се влюбиш в него..Място с велика история..място,където живеят най-важните сред най-важните..Краля и кралското семейство".Едва сега Касандра разбираше колко прав е бил..Не можеше да откъсне поглед и едва когато елфът я подръпна за ръкава тя го последва..Не посмя да пусне юздите на Стрела дори за секунди...Кончето беше единственото й богатство..единствения останал член на семейството й и тя просто не искаше,а и не можеше да си позволи да го загуби.От своя страна кобилката вървеше питомно след нея,само на сантиметри,готова винаги да я предпази..
-Това,г-це Касандра,е замъка на крал Аскалин.-обясни елфът и приветливо размаха ръка.
Каси преглътна силно и кимна.Една тиха,но тежка въздишка,изпълнена с въудушевление,тъга и лека завист към онези,които имаха радостта да живеят на това място.
-Хайде,предполгам,че татко ви очаква-каза елфът и момичето се сепна..Татко..това...е....принца?
-Бихте ли повоторили?-успя да помоли тя
-Извинете,не ви се представих,аз съм принц Арика-Каси се ококори насреща му и си придаде доста уплашен вид.Лекичко се поклони,за да не излезе,че не зачита етикецията.-А сега-към тронната зала.
Без много да му мисли вече,тя го последва тихо-мълком.Сега в крайна сметка щеше да задоволи любопитството си

Admin Брой мнения : 79 Registration date : 19.05.2007

Тарина наблюдаваше как брат й въвежда младото момиче през портите на двореца. Коя ли бе тя. Щеше да провери.
Влезе отново в стаята и застина наблюдавайки спокойно спящият си син. Предпазливо отвори вартичките на стария гардероб и измъкна от вътре дълга до земята бяла рокля, която бе тънка в талията, разширяваше се малко надолу(колкото да с еразвява докато принцесата ходи) и големи от лякътя надолу ръкави.
Плата чудесно допадаше на гарванов черната й коса, която свободно се спускаше до кръста й.
отиде бавно до леглото и се надвси предпазливо над детето. Целуна момченцето по челото и с бърза крачка излезе от стаята си.
Спусна се повитите стълби и се насочи към голямаат зала където предполагаше, че брат й е настанил онова момиче.
Докато вървеше по дългия коридор всяка факла от двте й страни момчнтално пламваше. Понякога и доставяше удовослтвие да изплозва силите си, но не винаги.
В момнена, в който влезе в голямтото помещение, двете камини пламнаха както и огрпомния полюлей от свещи. Стаята засия - Нещо елемнтарно.
Както й предполагаше брат й и гостенката бяха вътре.
Не се поклони. Не се кланяше на никой.
-Добро утро сестричке - Усмихна се Арика - Как спя? Посред нощ някой май се вмъкваше тайно в спалнята ти?- усмихнато отблеяза той, напълно осведомен кой се бе промъкнал.
-Сам не е могъл да заспи за това е дошъл. А коя е нашата гостенка?

Брой мнения : 114 Registration date : 19.05.2007

-Касандра.Касандра Търнър-каза Каси и се поклони лекичко.Зеленикавите й очи потъмняха леко,когато тя отново вдигна глава.
-Аз съм Тарина-представи се елфката и вдигна гордо глава-Е,заповядайте.
-Всъщност ние отиваме при татко-отговори Арика-Ще се върнем след малко.
Касандра още веднъж сведе глава в знак на почти и последва принцът.Досега не беше се кланяла три пъти за един ден..По принцип не й беше нужно да прави такива жестове на хората от градчето..Нейното градче...Сякаш някой я прободе в сърцето при мисълта за майка й и брат й..Касандра бе решила..Щеше да изпълни какво краля искаше от нея,но щеше да поиска и нещо в замяна..Искаше да й помогнат да намери семейството си..При нормални обстоятелства нямаше да поиска нищо..но трябваше да ги потърси..не можеше да ги остави..Само мисълта,че ги е загубила я караше да се чувства слаба,безполезна..
Арика отвори две големи дъбови врати и въведе Касандра в някаква огромна зала.Под беше от чист мрамор,по стените имаше красиви картини и стенописи..Беше просторно,голямо,прозрците имаха големи бели завеси,пропускащи леко слънчевите лъчи..Тавана беше висок,всичко беше просто прелестно.Червенокосата се усмихна за пореден път днес..
Преди да усети бе застанала пред трона на краля и се поклони ниско.
-Татко,това е Касандра Търнър..тя..е..една..от тях-последните думи не бяха чути от Каси.
-О..вещицата?-Аскалин изгледа Касандра от глава до пети.Момичето почвуства погледа му,но реши да не се прави на много отворена-Добре дошла в Елкар,г-це Търнър-привестесва я той след кратко мълчание
-Добре заварили-отвърна машинално Каси и се усмихна някак криво
-Знаете ли защо сте тук,г-це Търнър?-попита кралят
-Каси-той вдигна вежди-Наричайте ме Касандра и не,нямам представа какво правя тук.Реших,че щом сте пратили писмо е нещо важно.
-Важно,да,наистина е важно-кимна кралят-Но преди да ви разкрия тайната,ще трябва да изчакаме и останалите от..така нареченият ви екип.Затова можете да се настаните някъде в замъка..има много свобноди стаи..Арика,заведи я в гостната на втория етаж.
-Разбира се татко-съгласи се елфът и тръгна да излиза.Каси го пследва без възражения.
Замъкът беше нещо повече от очакванията на Касандра.Просторните коридори,мраморните стълбища,картините на стените,високите куполи..всичко това се струваше прекалено приказно на вещицата..Бе видяла много..но това надминаваше дори фантазиите й..
-Ето това тук е-Арика отвори една врата и я подкани да влезе.
Червенокосата пристъпи прага и едва се сдържа да не тупне на земята от изненада..Беше огромно помещение,с едно голямо балдахиново легло,стените бяха бледо сини,имаше красива тераса с прекрасен изглед..Имаше едно бюро,гардероб и две-три фотьолчета..виждаше се врата към банята
-Гостна значи..-едва успя да каже тя
-Да,така посрещаме важните си гости-усмихна се елфът-Е,настанявяй се,след малко ще донесат нещата ти-и той напусна.
Няколко секунди трябваха на червенокоската да се осъзнае.Тя разпери ръце и започна да се върти в средата на помещението,усмихната до уши.След малко се строполи на леглото...светът й се беше замял,но изражението й не се беше променило...

-Чакай тук.-нареди шепнешком Мориан и пъхна в ръцете й някаква мантия.-Облечи това.Не бива да те познаят нали?Баща ти няма да остани доволен!
-Да,благодаря.-усмихна се Лорейн и отстъпи крачка назад,за да се скрие по-добре зад дървото.
-Връщам се след малко.Чакай тук.
Лорейн кимна и се зае с наметалото.Беше черно и дълго,с качулка,която определено щеше да прикрие лицето й ако я сложеше.
Наметна го бързо на гърба си и и сложи качулката,но дотолкова че да се вижда добре лицето й.Размърда се леко и усети нещо във вътрешния джоб на наметалото.Пъхна ръка в него и извади оттам малка сребърна брошка във формата на полумесец.Усмихна се доволно-обичаше такива дранкулки,но не ги носеше често.Закачи го внимателно на наметалото и се огледа.Беше някъде обед,но гъсти черни облаци се гонеха по небето.
-Мммм ще вали.-отбеляза тихо тя.
-Да.-подкрепи я нечий глас приближавайки се изодзад.Лорейн подскочи и се обърна.
-Мориан изкара ми....
В следващия миг млъкна тъй като приближаващия мъж,не беше нито Мориан,нито брат му.Командира.
"Опа!Загазих!"-помисли си тя прехапвайки устната си.
-Сега ще ме издадете нали?-въздъхна тя отчаяно.Командира продължи да оглежда небето правейки се,че не я е чул.
-Днес беше на терасата когато говорехме с баща ти нали?
-Д-д-да.-колебливо отвърна тя.Реши,че няма смисъл да лъже.Тъй или иначе я бяха хванали и с бягството й беше свършено.
-И чу,че казах на баща ти за малката ви разходка.
-Да.-кимна тя малко по-сигурно.
-И въпреки наказанието,което предполагам си получила реши,че още няколко глупави действия от твоя страна няма да навредят никому?
-Не,точно...-заовърта момичето почесвайки се по врата и усмихвайки се вяло.
-Виж сега,да се разберем двамата.Групата отива там да обива,а не на разходка.-започна сериозно командира.-Бих те взел ако знаех,че няма да ми припаднеш при първото виждане на кръв или изобщо когато ония гадове изкочат,но това не е гарантирано затова....
-Защо пък не?Вие не ме познавате!-възнегодува Лорейн.-Може да не съм най-добрия войн на всички времена,но не съм просто някое бедно момиче!
-Много пъти съм чувал такива изблици,но накрая казалите го или ги намирам мъртви или полудели от ужас.-отвърна с престорена усмивка той.
-Ще рискувам.-отсече момичето.-Дайте ми шанс!-и добави с възможно най-чаровната си усмивка.-Моля?
-Знаеш,че ако ти се случи нещо аз ще трябва да съобщя на баща ти нали?
-Ако ми се случи нещо ще му предложите да му убие!-отвърна машинално момичето и командира едва подтисна смеха си.
-Няма да има смисъл от това действие ако ти се е случило нещо нали?Защото в кръвта на орките не е да се милостиви....
-Знам!Казах го на шега!-засмя се Лорейн.
-Добре,идваш,но ще те наглеждам.
-Май ще е по-добре да наглеждаш Мориан и Дрейк да не се самонаранят.Щом сте взели и тях в групата значи не възлагат много надежди на вас или имат резервен план.-отвърна момичето тръгвайки след него.отговор не получи,но не й и трябваше.Щеше да отиде!И то не под прикритие!

-Сигурна ли си?Ще е опасно!-упорстваше Маликар.
-Ще дойда!Нали го обсъждахме!-тросна се Ариана.-Не се притеснявай за мен!Ще видиш!Всичко ще е наред!
-Не съм сигурен!-въздъхна Маликар и й подаде ръка да се качи на коня зад него.
-Не се притеснявай!Командира ви каза,че няма да е кой знае какво!-опита се да го успокои момичето.
-Каза че "не мисли" че ще е кой знае какво!-поправи я недоволно Маликар.Момичето въздъхна примирено и загледа с интерес как споменатия командир се приближава заедно с още някой.Не можеше да види много добре втория човек,но по походката й предположи,че е момиче.
Когато се приближиха достатъчно тя сръчка приятеля си и кимна към тях.
-Ето,виж!Щом взимат още едно момиче няма да е какво знае какво!
-Това е Лорейн.Дъщерята на съветника.-отбеляза донякъде учудено, донякъде не особено зарадвано той.-Има навика да участва във всичко организирано,независимо колко е опасно, и естествено без знанието на баща си!
-Ти пък от къде знаеш толкова много?-пошегува се Ариана гледайки как другото момиче ловко се покатери на един от конете и смъкна по-ниско качулката на наметалото си.
-Ще тръгнем всеки момент.-обади се Маликар.-Сигурна ли си,че искаш да дойдеш?
-Повече от сигурна!-увери го Ариана.