Началото на края

Брой мнения : 114 Registration date : 19.05.2007

Всики неща имат своя край!
И в свободните кралства е така.Той настъпи,когато Тъмния,най-злия от злите,този,който всяваше ужас и разрушение,този,заради когото започна решаващата война,бе затворен в Шайол Гул,заедно със своите последователи.Тогава Седемте кралства се обединиха под общата идея за един по-добър живот.Всички вярват,че Злото е изчезнало завинаги и никой не подозира,че то се притайва и чака удобния момент да излее пълната си мощ върху свободните народи..
Всички неща имат своето начало...!

Първоначално благодарим на Толкин,Мартин и Джордан за прекрасните книжки,които ни дават вдъхновение (:
Ето ги и геройте:

Име: Моарейн ал-Вийр
Години:18
Раса:Човек
История: Родена в селце близо до град Фалме.Баща й член на Селския съвет,а майка –на женския кръг.Още от малка става ясно,че Моарейн притежава нужните качества да стане Премъдра на селото(Премъдра е жена,която се занимава с лечителство.Познава всички билки и техните действия,за да може да лекува разболелите се.Тя има власт почти колкото кмета на селото и се говори,че може да усеща наближаваща буря,или летните жеги...).След като един от мъжете в селото се разболява от странна болест,за която Сайде(настоящата премъдра) не знае лек Моарейн остава при него в последните му мигове,колкото да не е сам.Незнайно как мъжът се чувства по-добре и след няколко дни просто треската преминава.Въпреки,че според способностите на Премъдрата Сайде трябва да може да предвижда прииждаща буря или студ,тя не е много добра в това,а Моарейн случайно „налучква” и винаги се оказва права.
Баща й е ловец или поне обича да ходи на лов за зайци или глигани и доста често взима Моарейн със себе си.Благодарение на тези „ловни разходки” тя се научава да разчита следи и да прикрива своите точно като някой следотърсач.
Хората в нейното село изпитват силен неприязъм към жените или мъжете(които са рядкост) преливащи Единствената сила.С други думи-мразят Айез Седай и може би се страхуват от тях.В последствие Моарейн разбира,че може да прелива Единствената сила и е принудена да замине за Тар Валон(градът където се обучават всички желаещи да станат Айез Седай) тъй като в противен случай може да прелее несъзнателно повече от Единствената сила и да полудее или умре в адски мъки.

Име:Мелия Лате
Години:17 Раса:Елф-некромант
История:Родена под знака на 5те магии,родителите й са убедени че момичето им ще е много надарено и способно.Мелия е отгледана от майка си-елфка и баща си,който е некромант(човек имащ способността да говори с душите на мъртвите).Поради способността на баща си обаче Мелия и семейството й е прогонено от елфските земи където живее,майката е приета за родоотстъпница,а детето никога не е зачетено като елф.С течение на времето Мелия започва да развива некромантските си способности.След трагичната смърт на родителите си,младото момиче решава да забрави всичко свързано с некромантиката и тръгва да търси елфското кралство,където се надява да бъде приета като равна.Елфите на дават своята подкрепа на Мелия и тя бива принудена да заживее в близко до елфските земи село,населено от хора.На 15 момичето си намира работа като слугиня и води нормален селски живот.Въпреки силното унижение момичето не спира работа,защото тя е единственото нещо,което я крепи жива. Способности:Добра некромантка...родителите й често й кзвали че поради деня в който е родена тя трябва да има специални сили,за които ще научи стига да има волята.

Име:Нимерия Старк
Години:17
Раса:Човек
История:Нимерия е третото по големина дете в сем.Старк.Откакто се помни нейн дом е Зимен хребет,в най-северните части на Седемте кралства.Лорд и лейди Старк отглеждат децата си с много любов и на Нимс никога не й е липсвало нищо.Може би затова е леко разглезена и все пак с твърд характер.Кейтлин,майка й,от край време желае дъщеря й да се научи да шие,но Нимерия не е създадена за това.Тя винаги излиза на лов с доведения си брат Джон,с който смята,че има много повече общо от колкото със Санса(по-голямата й сестра).
Преди 4 години баща й,заедно с нея,Санса,Бран и Рикон,заминава на юг,към Кралски чертог,за да бъде новата Ръка на крал Робърт.Няколко месеца преди това чичо й,Джон Арин,е убит,незнайно от кой,а малкия му син или дъщеря му не могат да наследят мястото му като Ръка и пазител на Изтока.Нимс никога не успява да намери своето място в Кралски чертог,Зимен хребет й липсва,както й Джон,който заминава за Вала и става Нощен страж.Годините минават и Нимерия пораства,но духът й бива леко сломен около всичката суматоха в „дома й”.Тя отчаяно мечтае за Севера,за студа,който винаги бе обичала.Единственото,което я крепи е малкото й вълче Денерис,което никога не се отделя от Господарката си.Когато баща й бива обезглавен,тя избягва от Кралски чертог и остава да се крие при леля си Лиза.
Постепенно Нимс разбира,че може да прелива Единствената сила,което я плаши доста.Тя никога не бе вярвала в това,че Айез Седай наистина съществуват,защото не бе виждала никоя от тях и си мислеше,че това са просто празни приказки.Но ето че един ден всичко се обърква и момичето е принудено да изостави семейството си във време на размирици и предателства.
Способности:Нимс е отличен ездач и горе-долу може да се бие с меч,колкото и тежък да е той.

Име: Делерина Арин
Години: 17
Раса:Човек
История: Делерина е родена и израстнала в Орлово гнездо.Делерина има по-малък брат - Робърт,който е болен.Майка им-Лиза се грижи за момчето.Именно заради това Дели изпълнява домакинските задължиния вместо майка си.
Баща и е убит и Делерина е дълбоко растроена от загубата.Майка и заминава,и тя остава да се грижи за малкото си братче.Единствената и утеха е Нимерия Старк,която,след кмъртта на баща си,намира убежище в дома на Арин.
Трагедията зза Делерина става пълна,когато научава,че майка и се жени за Петир Белиш Кутрето.
Освен всичко,Дели установява,че прелива единствената сила.

Брой мнения : 114 Registration date : 19.05.2007

„Не вярвам,че може да стане по-лошо от това,Джон,просто не вярвам.
Семейството ни се разпада,а аз трябва да стоя тук затворена,в Орлово гнездо.Сега тук е мясото,където се укривам и леля бе така добра да ме приюти,за колкото време искам.Но не мисля,че трябва да злоупотребявам с това гостропримество и скоро ще изчезна от тук.Ела колкото се може по-бързо трябва да поговорим лице в лице.Имам толкова много новини,отнасящи се най-вече за мама и Роб.Сигурна вече си чул за татко.
Ще те чакам при портите на крепоста,идната неделя,в полунощ.Трябва да дойдеш.
Вечно твоя сестра,
Нимс.”
Очите на Джон Сняг за пореден път пробягнаха по редовете,внимателно четейки красиво изписаните думи на пергамента.Какво значи да стане по-лошо?И какво се бе случило с Роб и Кейтлин?Сърцето му се сви болезнено,когато една натрапчива мисъл премина през съзнанието му..”Той отиваше към Фрей..Роб отиваше към Фрей..Дано да е жив и здрав”..Ами ако не беше?Ако трагедиите съпътстваха семейство Старк и нещо му се бе случило?Той трябваше да разбере,все пак до някаква степен бе член на семейството,а и защо Нимерия щеше да му пише,ако наистина не бе важно?..Идната неделя бе доста скоро и Джон не бе сигурен дали ще успее да стигне до Орлово гнездо за толкова малко време..Сам,през западната страна на Вала,където беше най-студено и сумрачно..”Може би трябва да говоря с чичо Бен..Щом чуе,че е за Нимс ще поиска да ми помогне.Сигурен съм,че ще поиска”.И воден от тези мисли се насочи към колибата на чичо си.
Бенджен Старк бе остарял преждевремено и за няколко години външния му вид изцяло се бе променил.Острите му черти,издадената леко напред брадичка и светещите очи сега бяха заменени с доста бръчки.И все пак онзи пламък още се виждаше в сините му очи,а добре поддържаната му брада бе побеляла на повечето места.Той се взря любопитно в младежа,който пристъпи прага и се поклони.
-Казах ти,че когато няма никой около нас,аз съм ти чичо,а не началник-каза благо Старк и подкани племеника си да седне срещу него.Още щом видя изражението на Джон разбра,че не идва просто за да изпият по една чаша вино и да изпушат малко тютюн.Сняг му бутна писмото в ръцете без недомлъвки и тупна на трикракото столче срещу него.Какво се очакваше да му каже,че да го убеди?!Писмото на Нимерия си беше достатъчно.
Когато свърши с четенето,Бенджен се намръщи.Той знаеше,че брат му е бил обезглавен,а краля убит,но сега и тези новини свързани с Роб и Кейтлин.Можеше да е най-лошото и същите страшни мисли,каквито до преди малко се въртяха в главата на Джон,преминаха като ураган през неговата.
-Трябва да отида,чичо,Нимс има нужда от мен.Тя...тя..вие я познавате,чичо,знаете,че тя не би молила за помощ,освен ако наистина не й е нужна..-заовъртя момчето.По някакъв начин трябваше да го убеди да тръгнат,независимо какъв беше той.
-Твърде опасно е-отсече невероятно бързо Старк-И не,Джон,не мога да дойда с теб,защото вече не съм готов да прекосявам Вала.А и Орлово гнездо е далеч,а неделята толкова скоро..Не,драги ми племенико,никъде не отиваш.Скъпата ни Нимерия може да дойде до тук,щом е наложително.
Джон стисна юмруци и си пое дълбоко въздух,за да не се разкрещи.Какво му ставаше на този човек?!Защо толкова много настояваше да останат тук,като имаха възможност да помогнат?Но Сняг бе решил..Той щеше да отиде при сестра си,дори това да му струваше живота,защото семейството бе преди всичко..И дълги години,преди да дойде тук,отвъд Вала,Нимерия бе неговото семейство.Единствено тя от Старките го обичаше,единствена тя го приемаше за равен и нито веднъж не го предаде,единствена тя страдаше,когато той замина тук..И сега тя имаше нужда от него..И той нямаше да я разочарова.
-Тогава отивам сам-заяви Джон и грабвайки писмото си излезе навън.
Студения вятър го прониза като стрела и онази ужасна тръпка премина през него.Сякаш онези същества отново се бяха върнали,за да направят зимата още по-непоносима и смразяваща..Той се засмя при тази мисъл...Смехът му прозвуча странно,като далечно ехо,някъде навътре в гората и самия Джон се чудуи на това.Тръсна глава и започна да оседлава Принц,черния му жребец.След 4 години в Нощната стража той бе получил кон за „добри заслуги” и от тогава Сняг бе станал по-щастлив..
Среса гривата му и занамества разни багажи по гърба му,зает в мисли за Нимерия.Не я бе виждал сякаш от цяла вечност..Онова 12-годишно момиченце сега вече бе на 17,а Джон се чудеше дали се е променила?Дали онова малко нахано същество се бе съхранило в нея или и тя бе станала студена и необщителна,както ставаха повечето от рода Старк?Как ли изглеждаше на външен вид..Дали бе запазила кадифените си черни коси..
Бавно завърза последната торба,пълна с хляб и се насочи към една малка падинка по нататък.Той спеше там,защото не смяташе за нужно да си прави къща,която след точно 3 щеше да развали,за да тръгне с групата нанякъде другаде.Затова се увиваше дебело в една меча кожа,подпираше главата си на един камък,покрит с мъх и си спеше сладко.Той бе свикнал да спи на открито,тъй като като малък му се бе налагало милион пъти..Но сега не беше малък,беше Нощен страж,а може би неговата малка сестра се нуждаше точно от такъв човек..
Ранното утрнно слънце го удари точно в очите,защото тази вечер Джон не бе спал спокойно,чувствайки неочешки студ и вкочанение крайници и бе отишъл в колибата на чичо си,нищо ще спа на пода.Поне не беше навън.През малкото прозорче на колибката се процеждаше лъч светлина и сякаш се стараше да се отрази в черните очи на Сняг,който обаче нямаше да позволи това да се случи и бързо вдигна ръка,която да му осигури малко сянка.Чак тогава успя да отвори очи и да различни седналия срещу него Бенджен.
-Знаеш ли,момче,хъркаш!-възкликна мъжът и погали бялата си брада.Джон не го разбра,затова само сви рамене.
-Колко е часа?-попита несигурно.
-6-с усмивка каза Бен.Сняг извърна поглед,за да направи гримаса на спокойствие.Дори след 5 години служба все още се учудваше като му казваха толкова ранни часове.
-Трябва да тръгвам,защото съм сигурен,че пътя ще е труден-измънка младежът и се изправи,отърсвайки черните си дрехи от прахта
-Никълъс те чака отвън.Нужен ти е някой да те пази,момче,нима очакваш да те пусна сам?До Орлово гнездо са 4 дни път,вземи още една торба тютюн,защото само той е оръжието срещу студа и никога,ама никога не спирайте за почивка в Западната част !
Джон направи крива физиономия.4 дни яздене без спиране?!Принц определено щеше да се измори.
-Когато ситгнеш при Лиза-продължи Старк-прати ми вест по Ник,който ще се върне до тук сам.Мъжът е достатъчно опитен.А ти ще останеш там,докато не ти кажа.И още повече.Ще държиш Нимерия там,тъй като е склонна да избяга,сигурен съм.
„Твърде много информация!”-помисли си развеселено момчето и кимна.
Той излезе отвън и го лъхна приятен вятър,който си беше направо жегав в сравнение със снощия,който брулеше.Той се качи на Принц,който тропна с копита весело и погледна към Никълъс,който едва ли не заспиваше на своя кон.
Той беше мъж на около 30 години,с кафява къдрава коса,която постоянно се перчеше нанякъде,както и тъмни очи,вечно закривани от буклите му.Дрехите му се бяха лепнали за него тъй като си имаше и винено шкембе,което не се опитваше да свали.
-Да тръгваме-подкани Сняг и се обърна към чичо си-Благодаря ти.Ще се върна възможно най-скоро
-На добър път,племенико,и още нещо.Предай моята обича на Нимерия и семейство Арин-Бен леко кимна и щом получи утвърдително кимване леко удари Принц с юмрук,при което коня препусна напред,а стария Никълъс започна да се полюшва зад тях.
„Дано се справиш..дано..”-Бен остана загледан още няколко минутки в отдалечаващите се фигурки,при което се въра обратно в колибката си.

**
Нощта бавно и мъчително се стелеше навсякъде.Небето заплашително бе притъмняло,и сякаш се бе спуснало по-надолу и скоро щеше да задуши всичко.Вятърът се бе усилил,а мъглата-сгъстила.Светлината,която се процеждаше през някои лампи едва се виждаше..
Алеите в Орлово гнездо бяха пусти..Стражите стояха по местата си зорко наблюдавайки за неканени гости и не мърдаха.Една качулата фигура,загърната в черно пътно наметало се завтече бавно по централната алея,често обръщайки се назад да провери дали някой не я следи.Мантията се вееше зад нея,докато тя ускоряваше хода си към портата.Камбаната на кулата извести полунощ с три поредни удара и фигурата се спря пред портата,като клекна надолу,за да погледне през една малка дупка в долната част на вратата.
Но там нямаше нищо..никой...а очевидно тя чакаше някой.Фигурата потръпна и отново завъртя глава.
Чу се конски тропот отвън и тя отново се наведе,за да различи просто едни черни копита.
-Джон?-прошепна отчаяно тя,приближавайки се максимално до портата и шепнейки през един малък процеп.
-Нимерия?-възкликна някой в отговор от другата страна-Нимерия,да,аз съм,Джон!
-Джон..трябва да ми кажеш девиза на Старките..Иначе не мога да те пусна..Кажи го,хайде кажи го..-подкани го бавно Нимс,докато отмяташе качулката си.
Черната й коса се разпиля по гърба и раменете й.
-Зимата иде!-беше бърз и ясен,но момичето вече бе сигурно,че е нейния брат.
С много усилия тя успя да открехне портите,а Джон и Никълъс ги избутаха,за да могат да влязат.Сянг тръгна да прегръща сестра си,но тя му направи знак да мълчи и да я последва.
Заведе двамата мъже отзад,в конюшните,където ги чакаше изгърбено конярче.Нимерия му подаде нещо,след което тръгна на някъде и Стражите се принудиха да я последват и този път.Минавайки през подземията на крепоста и по някаколко вити стълбища те най-сетне стигнаха в една малка кръгла стаичка,в която имаше само една библиотека с книги,диван и два фотьола,както и малка масичка.Имаше прах почти навсякъде и си личеше,че е неизползваема.Имайки предвид,че се влизаше от дупка в пода,Джон заключи,че е някаква тайна стая.
-Така е,мили ми братко-усмихна се Нимерия,набюдавайки го как замислено оглежда наоколо-Това е стария кабинет на чичо,но той го е заключил много преди да умре.Тук има информация,която не бива да излиза навън и богатства,които не бива да бъдат показвани-тя се подсмихна и запали свещите поставени на масата.
Чак сега,на светлина,Джон забеляза колко много се бе променила „малката” Нимс.Беше се издължила с около 15 см,косата й бе пораснала значително,а изражението й вече не бе така детинско и наивно,а сега угрижено и сърдито.Погледа й бе потъмнял и бе станал по-дълбок,а кожата й вече не притежаваше онзи приятен загара,а бе бледа,много бледа..И все пак Нимерия бе красива,ужасно красива за 17-годишна..
-Ти..променила си се,Нимс,много си се променила-възкликна невярващо Джон и двамата се прегърнаха сърдечно.
-Ти също,Сняг,ти също..-тя го целуна нежно по бузата.Нейния брат..
Тримата се настаниха около масичката и Джон веднага написа писмо на Бен,връчвайки го на Никълъс.Мъжът обаче отказа да тръгне преди да си е починал,затова Нимерия го упъти към една гостна,обещавайки му подобаваща закуска на следващия ден.
-Е,какво беше толкова важно?-попита малко след това Сняг.
-Роб е бил убит-съобщи потресено момичето,като обаче изражението й си остана спокойно.Тя бе плакала...бе плакала с дни,седмици наред се бе измъчвала..Губеше всички Старк малко по малко..Капка по капка щеше да загуби живота си,всички,които я държаха жива,щяха да си отидат и всяка частица от сърцето й щеше да си отиде с тях..И тя нямаше да може да ги върне..Защото това бе непосилно за нея..за който и да било.-Фрей..лорд Фрей го е посякъл,защото не се ожени за дъщеря му..Знаех си,че не трябва да отива,но никой не е успял да го спре..Мама е отплавала за насам,но Ланистърови са я хванали..Тя..майка ми..вече не е между нас-някоолко сълзички се стекоха по лицето й,но тя бързо ги изтри..Ти и Бран трябваше да сте тук при мен,не можех да допусна да сте далеч..А Санса..Санса е в кралски чертог,все още не мога да се свържа с нея,защото ме издирват.Бяха сигурна,че скоро ще дойдат за вас и трябваше да ви предпазя..Трябваше..
-Спокойно,Нимс,спокойно-Джон я притегли да седне до него,прегръщайки я през раменете..
-Чух,че си изгубил Дух-измънка след малко Нимерия и го погледна в очите..Имаха същия цвят като нейните..Катранено черни..
-Да,някъде в гората изчезна..-Сняг не искаше да си спомня този момент..Дух бе изчезнал преди година или две,не помнеше добре,но той много страда за вълчето си.То бе единствения му приятел,единственото същество,което му напомняше за старото семейство.
-Знаеш ли какво или по-скоро кого намерих онзи ден..
Тя изсвири приглушено с уста,при което вратичката в пода бе бутната и вътре влетя красиво черно-бяло вълчище.
-Стой,Дани-помоли Нимс и изсвири втори пореден път.Този път в стаята влезе бяло като сняг вълчище с оголени зъби.
-Дух?-Джон погледна към сестра си,която кимна-О,Дух!
От малките паленца,които бяха,сега се бяха превърнали в големи вълчища,които по цял ден обикаляха из Орлово гнездо и плаешха прислугата.Нимс разказа на момчето колко пъти се е карала с леля си за тях,но никога не е имала сърце да ги изгони.И сега Дух и Дани живееха при нея.
Денерис се настани до диванчето,където стоеше господарката й и доволно положи глава на земята.Дух направи същото срещу нея..Приличаха си доста с изключение на това,че женското имаше черни петна по гърба,а мъжкото беше кристално бяло..
-Затова те повиках,Джон,трябваше да знаеш всичко това..-продължи Нимерия,леко протягайки ръка за да погали животното-И трябва,трябва,да останеш тук!Ланистър ще те открият..Сега,когато Джофри е крал няма да се спре пред нищо..И никого!
-Ами тук,в Орлово гнездо излагаме на опасност и останалите..
-Не,Орлово гнездо е единствената крепост,където Те не могат да проникнат..Между другото и Бран е тук,но сега спи..Трябва да видиш колко много е пораснал.
Джон се засмя и огледа сестра си още веднъж..Тя наистина беше различна,но се беше променила към добро..
-И сега какво,сестричке,ще се укриваме ли?-попита
-За сега това е най-добрия вариант,ако,разбира се,ти нямаш по-добър план.Аз се изчерпах,признавам ти.
-Нимерия Старк изчерпана откъм идеи?!На къде отива този свят...?-ухили се той
-Виждам,че си прихванал част от чара на чичо,който,повярвай,не ти отива особено.
-Чар?Това си е по-скоро лош навик.Винаги гледа на лощото със смях.
-Казвала съм ти,че с него си приличате,нали?-Джон кимна-Е,сега определено затвърждавам думите си.
-Не бъди лоша,а се усмихни.Тази вечер не бива да си тъжна,а щастлива.Все пак отново се виждаме.
-Липсваше ми-измрънка Нимс и го прегърна още веднъж.-Не си виждал Дели нали?
-Кой?-не разбра момчето,гледайки я с вдигнати вежди
-Братовчедка ни..тоест моята братовчедка..-Нимерия се усмихна криво-Утре ще се запознаете.Определено ще ти допадне много.
-Не се и съмнявам.Ако е на половина умна и изобретателна като теб,ще си паснем идеално-Джон отново се размся,а Нимс му заби един юмрук в рамото.-Е,как стигнахме до тук,сестричке?Как така рода Старк сега са бегълци?-продължи след няколко минути той..
Нимс въздъхна,опирайки глава на рамото му.Рано или късно,той щеше да я попита това и явно бе избрал рано.А тя не длъжна да му каже истината...Нали.?!..Не можеше ли просто да я поотложи с няколко дни и така да си спечели малко време да измисли как да му я съобщи..Все пак историята бе дълга и трудна,а и те имаха цялото време на света.Или поне засега.
-Ще ти разкажа друг път-увери го тя и затвори очи.Колко умираше за един здрав сън и й се стори,че й Джон заспива на място.-Хайде,да отиваме към леглата,а утре ще говорим.
И двамата,следвани от вълчищата се насочиха към горните етажи

-Какво се дава за умора?
-Чай от полско биле.-отвърна спокойно Моарейн.-или корен на андилей.
Моарейн и Сайде бяха седнали на една сенчеста полянка накрая не селото след като няколко часа бяха събирали билки за Премъдрата. Сайде беше решила,че Морейн е напълно подходяща да заеме мястото й след години и затова сега обучаваше.Сайде още беше млада жена-едва петнайсеттина години по-възрастна от самата Моарейн(Премъдрите не се избираха по възрастта,а по способностите и познанията).
-А какво се дава на човек,който се облаква от болки в сърцето?-продължи разпита Сайде.Деня беше спокоен,небето беше кристално синьо и птичките наоколо чуруликаха весело.Откъм селото се чуваше глъчка,но не можеха да се разпознаят отделните гласове.Само по едно време над всички се извиси този на ковача,който пак хокаше калфата си.
-Стрит на прах джеандинов цвят на езика.-отвърна Моарейн почти отегчено.Дългата й коса беше сплетена на здрава плитка,която се спускаше до кръста й.Всяко момиче,което бе достатачно голямо и вече на години за женене получаваше правото да си сплита косата.А Моарейн вече беше на осемнадесет.Майка й определено вече бе започнала да работи над въпроса,но момичето се съмняваше,че ще се стигне дотам ако стане Премъдра.
-Правилно.-съгласието на настоящата Премъдра я извадиха от мислите си.
-Премъдра,вярно ли е,че Айез Седай могат да лекуват хората?По различен начин,но все пак да им спасяват живота?
-Кръв и пепел,Моарейн!-извика Сайде гледайки я ядосано.-От къде ти хрумнаха тези щуротии?!!
-Аз...просто така съм чувала.-отвърна спокойно Моарейн едва издържайки острия поглед на другата жена.
-Айез Седай...-каза го с нещо средно между омраза и страх макар че се опитваше да прикрие второто.-Защо си заразпитвала за Айез Седай,дете?-въпреки годините си Премъдрата наричаше повечето хора "дете" били те и по-възрастни от нея.
-Айез Седай....това за жени,които могат да преливат.Говори са,че те са виновни за Разрушението,но и,че те са затворили Тъмия в Шайол Гул с помощта на мъжете Айез Седай.Но Тъмния е умърсил някакси мъжката половина на Извора и всеки мъж,който може да прелива рано или късно полудява.-отвърна Моарейн вече не толкова отегчено.
-Правилно.Айез Седай са зли,дете,запомни така.Те никога не лъжат,но истината,която ти казват не винаги е това,което изглежда.-Сайде говореше със същата омраза в гласа си и по едно време на Моарейн й се стори,че захладня.-Но ако ме слушаш и продължаваш да се обучаваш,Моарейн,няма да се притесняваш от Айез Седай защото просто няма да си имаш работа с тях!
-Да,Премъдра.-кимна Моарейн.
Останаха няколко мига безмълвни после Сайде се изправи и се протегна.Взе тоягата си,която беше оставена на земята до нея и кошницата с билките докато другото момиче се изправяше.Двете тръгнаха надолу по склона,тъй като поляната,на която се бяха разположили се намираше над селцето и оттам се виждаше всичко от няколко левги околовръст.
-Хмм...времето в следващите няколко дни ще стане още по-топло.-въздъхна по едно време Сайде докато вече вървяха по една от крайните улици на селцето.
-Така ли?На мен ми се струва,че още утре вечер ще завали!-неочаквано каза Моарейн.Не спореше с Премъдрата,никога.Никой не го правеше.Дори сама се учуди в сигурността в гласа си,но се постара да не го покаже.Усети някаква тръпка,и не беше от изпепеляващия поглед,който й прати Сайде.Нещо друго ставаше.
Повечето жени шетаха из къщите си докато невръстни деца тичаха по улицата,но бързо кротваха под твърдия поглед на Премъдрата и виновно свеждаха глави докато тя отминеше.Всички,които срещнеха погледа й кимаха почтително.
-Можеш да си ходиш,Моарейн.Утре ще продължим.-каза по едно време Сайде когато влязоха в улицата,по средата на която се намираше най-големия хан в селцето,собственост на бащата на Моарейн.
-Да,Премъдра.-кимна за пореден път Моарейн.Мразеше да роболепничи пред когото и да е било,но доста си беше патила от тояжката на Сайде,за да й се противопоставя.А и искаше да се обучи за премъдра особено след като повече от нещата,които умееше Премъдрите ги научаваха доста след като заемеха този "пост".
Моарейн влезе в хана през главния ход и се огледа.Беше доста оживено,повече от нормалното.
Баща й разговаряше с кмета,Джером,а заедно с тях и доста голяма част от селския съвет.Баща й я забеляза,а също и любопитния й поглед и й кимна към вратата на кухнята.
Момичето извърна раздразнено поглед и се насочи натам.Вътре майка й,Емерия,се бе надвесила над една от манджите и се мръщене недоволно.Помощничката й,все още млада жена,с около пет-шест години по-голяма от самата Моарейн,стоеше до нея и хапеше устни от притенение.Майка й беше леко закръглена жена,пълна противоположност на дъщеря си,но пък и вероятно на младини сигурно и тя е била толкова хубава,се извърна и погледна щерка си объркано.
-Какво става?-попита любопитно Моарейн.-Каква е тази суетня?
-Продължавай,момиче.-нареди Емерия на помощничката си и момичето кимна бързо и се зае да бърка яденето.Емерия се премести до масата където стоеше не напълно омесеното тесто,което след няколко часа щеше да стане чудесен хляб,с мека коричка и разтапяща се вустата средичка.
-Имаме гости.-отвърна Емерия опитвайки се да предаде небрежност в гласа си.-От доста далеч.
-Тук?-възкликна Моарейн развълнувано.-Какви гости?
-Две жени и един мъж.-отвърна Емерия по същия начин,но продължи да меси доста по-усилено избягвайки погледа на дъщеря си.Когато вдигна глава и срещна светещия поглед на Моарейн поклати глава.- Няма да притесняваш гостите,Моарейн.Премъдрата сигурно и тя ще ти го каже когато разбере...
"Тя не знае?"-помисли си Моарейн.-"Светлина,колко ще се ядоса!Мрази да разбира последната новините!"
Майка й свърши с месенето и премести хляба на дъската,която пък премести в пещта.Изтръска ръцете си една в друга,хвърли сърдит поглед на яденето,и слагайки ръцете на хълците си изгледа дъщеря си с лека усмивка.
-Те са просто за една-две вечери тук,детето ми,и дори Селския съвет да съвещава няма да ги изгоним.Не са направили нищо и дори Сайде не може да ни накара да ги изгоним.
-Да ги изгоните ли?-Моарейн вдигна едната си вежда озадачена.
-Ох,Светлина!Стига си питала Моарейн!Хайде,върви се приготви.Не би изпуснала танците довечера нали?-майка й се подсмихна закачливо.
Моарейн отвърна на усмивката й и изчезна през вратата.Насочи се по стълбите като хвърли само един поглед на масата,където се беше събрал селския съвет,скупчили глави и шушукайки си нещо.
Тръгна нагоре по стълбите и на площадката едва не се сблъсна с някаква жена.И то каква жена!Беше облечена в зелена копринена рокля с красиви цветя избродирани на гърдите и по края на дрехата.Имаше дълга руса коса стигаща почти до кръста и морско сини очи.Лицето й...лицето й сякаш беше без възраст.Гладко и чисто...изглеждаше на нейната възраст.Но пък очите й бяха в пълна противоположност на младежкото й излъчване.Дълбоки и замислени,криещи зад себе си много познание и натрупан опит.
Моарейн едва успя да задържи устата си затворена.
-Извинете ме...милейди.-отвърна бързо тя покланяйки се сковано.най-странното от всичко беше,че по лицето на жената за момент премина учудване.
-Ти...как ти е името дете?-попита тя спокойно,почти напевно.
-Моарейн,милейди.-отвърна тихо момичето опитвайки се да не я гледа в лицето и същевременно да не прояви непочтителност.
"Светлина!Аз и моя късмет!Да се сбълскам с нея!Ами ако я бях съборила??Щяха да ме набият с най-дебелата тояга!"
-Хубаво име,момиче.-каза тя спокойно,а на лицето й изгря усмивка.
Моарейн едва се сдържа да не се намръщи.Нещо смешно ли имаше в името й?Или тя беше смешна?-Ще те наблюдавам дете.-каза го толкова неочаквано,че Моарейн вдигна глава към нея и за малко не се опули насреща й.Неочаквано от близката стая изкочи някакъв мъж.Беше поне с една глава по-висок и от двете,а лицето му беше издялано сякаш от камък.Кафевите му очи се фокусираха върху момичето сякаш очакваше да направи някоя глупост.Без дори да се замисли Моарейн реши,че с този мъж шега не бива.Беше висок и як,на лявото му бедро висеше дълъг меч и дори по походката му личеше,че умее да си служи с него перфектно.
-Има ли проблем,Аная?-попита той.Гласът му беше спокоен и твърд,а погледа му мина още веднъж през Моарейн сякаш се колебаеше дали тя преставлява някаква заплаха.
-Не.-отвърна жената,чието име май беше Аная.Усмивката й не изчезна от лицето й.-Сега ме извини,дете,имам работа.
Лицето на мъжа остана спокойно,но като че ли очите му я изгледаха учудено.
-Както наредите,милейди.-отвърна бързо Моарейн и едва се отмести встрани да им направи път под приковаващия поглед на мъжа.Щом двамата слязоха долу Моарейн си пое дълбоко въздух и се опря на стената.
"Светлина,каква беше тази жена?!?И този мъж...все едно лицето му беше издялано от камък!"
Тръскайки глава тръгна по коридора-по-бавно и предпазливо сякаш очакваше жената пак да искочи на пътя й.Стигна до стаята си и влезе вътре.

* * *

Вече се смрачаваше,последните лъчи на слънцето падаха на поляната където вече гореше огромен огън.Според традициите на този ден празнуваха празника Бел Тин.Имаше много танци,музика веселба и продължаваше чак до сутринта.Всички с нетърпение очакваха този ден.
Моарейн се изправи и изглади измачканите краища на роклята си.В сравнение с тази на лейди Аная нейната изглеждаше като мръсна дрипа.Беше синя на цвят с бели шарки по краищата,но определено не толкова красиви и изящни като тези на другата жена.косата й беше вързана в здрава плитка,която се спускаше по гърба й.
Моарейн излезе от стаята си притваряйки вратата тихо.В коридора беше сумрачно,но отдолу се чуваха гласове.Малко хора още не бяха отишли на поляните,но явно родителите й бяха едни от тях.
Моарейн пристъпи внимателно по стълбите като внимаваше да не издава никакви звуци.Умишлено пропусна третото стъпало от горе надолу,защото скърцаше и се притаи в сенките.Наостри слух и съвсем скоро долови напевния глас на Аная.
-...да,г-н ал-Вийр,орки.
-Но това са приказки,г-жо Аная!-изсмя се гласът на баща й.
-Оживели приказки,които могат да те убият на място.-изсумтя непознат глас принадлежащ на жена.Моарейн се намръщи-сигурно това беше другата жена,за която бе споменала Емерия.
-Значи казвате,че сте попаднали истински орки,онези ужасяващи същества,изключително опасни и немилостиви,които са били съвсем близо до селото.
-Да.Бяха само четирима.Сигурно са напуснали групата си заради някакъв спор.-отвърна Аная спокойно.-Орките са глупави и много груби същества.Трудно се контролират и почти никой главатар на групата не живее повече от месец.Може би единствените същества,които могат да ги усмиряват са Другите.
Тишината увисна във въздуха като пелена.Моарейн беше сигурна,че баща й точно в този момент гледа жената като ударен с ковашки чук и се чудя да се смее ли или не.
-Знам ви аз какви сте вие,г-жо.-намеси се гласа на Джером,който звучеше уплашено въпреки намерението да звучи твърдо и непоклатимо.
-Така ли г-н Джером?-изсмя се Аная като че ли развеселено.-И какви сме?
-Айез Седай сте вие,знам аз,а той е Стражник.Знам ги аз,все едни такива яки с каменни лица.-Джером преглътна шумно.-Не искаме неприятности,г-жо затова колкото по-бързо си тръгнете оттук толкова по-добре и за вас и за всички.
Моарейн пристъпи още една крачка надолу и вече можеше да вижда една малка част,но същевременно никой не можеше да я забележи оттам.Вижаше само гърбовете на баща си и Джером и на другата жена,която имаше червеникава коса под рамене падаща на нежни вълни.очите на стражника се бяха присвили леко,но това беше единствената реакция.Аная се усмихваше спокойно и съвсем не-обидена от думите на кмета.
-Бъдете сигурен г-н Джером,не сме дошли с цел да ви причиним някаква вреда или нещо лошо.Пътят ни минава оттук и се наложи да отседнем тук.
На Моарейн й се стори,че мъжът-придружител на Аная е вперил поглед в мястото където се криеше тя и се опитва да я види.
"Забелязал ме е"-помисли си почти паникьосано тя и се дръпна назад предпазливо.-"кръв и пепел той е стражник!А те са Айез Седай!Кръв и пепел в какво се забърках!Сайде ще ме убие!"
Хвана полите на роклята си и се върна тихомълком по стълбите след което се насочи към задния изход,през кухнята.Щом влезе забеляза,че вътре е само помощничката на майка й и то не в най-доброто настроение.Сигурно трябваше да остане да наглежда яденето докато е готово преди да отиде на поляните.Щом видя Моарейн пременена още повече се нацупи и продължи да бърка направо със злоба яденето.
Момичето изчезна бързо през вратата и тръгна по улицата.Нито една къща не светеше,но пък светлината от огромния огън на поляните осветяваше всичко наоколо.
За няколко минути почти стигна поляната и забеляза множеството събрало се там.Повече стояха отстрани и пляскаха или се смееха,а по-малка част танцуваше по двойки около огъня.Моарейн се промъкна най-отпред и се огледа.
Беше още рано и сега танцуваха по-младите.Възрастните явно си пазеха силите за после.
Няколко души свиреха на лютня позната мелодия,а младите подсачаха,въртяха се и се смееха.
Музиката завърши и всички заръкопляскаха силно.Свирачите поеха нова бърза мелодия и Моарейн се присъедини към танцуващите.Първоначално се бяха наредели в две редици(или по-скоро два кръга около огъня) разделени мъже и жени.Музиката се извиси и стана бърза,а всички се отпуснаха и затанцуваха.
Моарейн се усмихна широко на Тейн,приятен младеж,който работеше във фермата на баща си и който явно специално за Бел Тин бе дошъл в селото.
Стъпките ги знаеха почти безпогрешно освен когато някой се зазяпаше прекалено дълго в другия и не си оплетеше краката.
Всички се завъртяха и партньорите се смениха.Сега Моарейн танцуваше с чирака на ковача- Джил,който й се ухили широко.Беше един от най-добрите танцьори в селото и беше приятно да се танцува с него.Въпреки,че беше висок и доста широкоплешест стъпваше с учудваща лекота и ловкост.
Моарейн отвърна на усмивката му с предизвикателен поглед и продължи да танцува.
Времето минаваше,музиката не спираше,а все повече и повече хора се включваха в танците.Малки и големи,стари и млади-всеки който знаеше стъпките и все още можеше да подскача дотичваше до огъня и се включваше някъде.
По едно време погледът на Моарейн мина през тълпата и за миг се спря на Аная,която стоеше в тълпата,а Стражникът се оглеждаше с каменното си лице все едно очакваше нападение всеки момент.По лицето й се появи широка усмивка и тя...се присъедини към танците.Моарейн една не си оплете краката от изненада.Айез Седай да танцува?
„О,Светлина!”-помисли си момичето когато Аная се присъедини към тях от лявата й страна и й се усмихна.Моментално влезе в такт и затанцува като почти колкото нея добре,а Тент,който сега беше срещу нея, направо щеше да си счупи краката както я бе зяпнал.Стражникът не понечи да се присъедини към веселбата,а само стоеше като дърво отстрани и следе всяко нейно движение,а и това на околните.
Чак сега Моарейн успя да види по-добре другата жена благодарение на светлината излъчваща се от пламъците.По червената й коса,която и сега се спускаше на вълни по гърба й,танцуваха светлини,сините й очи гледаха хората почти с презрение,а лицето й,което беше също като на Аная-сякаш без възраст,се бе изкривило в някаква учудено-отвратена физиономия.
„Май не обича танците!”-помисли си тя и отново върна поглед на поредния си партьор.
Вечерта продължи още по-весело.Танците не спираха,смеха беше толкова силен на моменти,че заглушаваше музиката,хората се забавляваха.

(не ми даде да го пусна наведнъж така че го разделих!надявам се да няма против! )

* * *

Моарейн се изправи и се огледа.Слънцето вече изгряваше,но лъчите му едва-едва се подаваха иззад хълма.Стана от леглото и бързо се облече връзвайки косата си. Промъкна се в коридора и изтича до стълбите.Още преди да стигне до кухнята в коридора долови аромат на прясно опечен хляб и се усмихна.Щом влезе в стаята завари майка си точно в този момент да изважда питките от пещта.Хапна бързо и излезе през задната врата.Конюшнята беше на няколко метра в страни и там бяха завързани три коня,които стояха мирно докато коняря ги триеше с трева.
Погледна за миг към небето-беше ясно и чисто и на пръв поглед изглеждаше сякаш ще се запази хубавото време още поне няколко дни.Но тя знаеше,че вечерта ще има силен дъжд.Сигурна беше.
-Прекрасен ден нали?-обади се мек глас отстрани.
Моарейн успя с нечовешки усилия да се овладее и кимна.Не беше нужно да се обръща. Веднага позна гласа-Аная и как предположи след като си позволи един бърз поглед-следвана от Стражника.
-Премъдрата каза,че хубавото време ще се задържи още няколко дни, Аная Седай.-отвърна Моарейн.Стори й се,че жената за миг се учуди щом произнесе титлата,но нищо не каза.Усмивката й дори като че ли стана по-широка.
-Но ти не мислиш така,права ли съм?-засмя се тя.Стражникът като че ли беше си глътнал езика.Дори не я погледна.
-Не,Айез Седай.-отвърна кротко момичето.-Мисля,че довечера ще завали.
-Да,и аз имам това чувство.
„Имам това чувство ли?”-Моарейн едва се сдържа да не се намръщи.-„Какво искаше да каже с това?”
-Извинете ме,Айез Седай,но трябва да тръгвам.-каза Моарейн с лек поклон.-Премъдрата ме чака,обучавам се.
-Онова дете,с което седяхте на склона ли?На поляната до горичката?-полюбопитства Аная.
„Светлина,ако Сайде чуе,че тази жена я е нарекла „дете” ще я пребие с пръчката!Е,ако не знае,че е Айез Седай разбира се!”
-Да,Аная Седай.Тя е Премъдрата на селото.-отвърна Моарейн с лека усмивка.
-Добре,добре,върви дете.Но искам довечера да поговорим.-не беше точно заповед,но Моарейн веднага реши,че едва ли отказа е уместен.
-Както кажете,Аная Седай.Приятен ден.
Моарейн се отдалечи с усмивка,но веднага щом тръгна по улицата тя изчезна.Светлина, защо й е на Айез Седай да говори с нея???

-Пий!-нареди ядосано Сайде докато подаваше гореща на болния.Джил стоеше до леглото на Тент и гледаше почти притеснено Премъдрата.-Вие глупаци такива,другия път ще си счупите вратовете!Ще ми се катерят по оградите я!-продължаваше да си мърмори тя.Тент отпи от чашата и направи отвратена физиономия,но бързо се върна на лекарството когато видя убийствения поглед на Сайде.-И ти Джил Мослер не си по-малко виновен!Ще взема пръчката и ще ви пребия и двамата!Няма всеки месец да ви оправям костите!Другия път дано си счупиш главата та да не създаваш толкова проблеми на баща си!-последните й думи бяха насочени към Тент,който като че ли се сви още повече в леглото си(ако това бе възможно).Джил стрелна с поглед Моарейн,която стоеше отстрани скръстила ръце и гледаше някъде през Сайде.
Усетила погледа му тя вдигна глава и го изгледа не по-малко строго от Премъдрата.
-Хайде,Моарейн,да ги оставим тея двамата.И другия път ако си счупите главите ще ви излекувам,за да ви ги счупя аз!
След тази заплаха тя се врътна и излезе през вратата последвана от Моарейн,която им хвърли по някой съчуствителен поглед,но толкова.В момента бе заета със своите мисли и проблеми.Тази Айез Седай не й излизаше от главата.Не смееше да каже на Сайде защото беше почти сигурна,че Премъдрата първо ще я пребие с пръчката после ще пребие и Аная и накрая ще й каже да не се забърква със тези проклети жени.
-Хмм....май ще вали.-замислено и не много доволно обяви Сайде.-Май се оказа права.
Моарейн вдигна глава и забеляза как тъмнисини облаци се гонят по небето и закриват слънцето,което и без туй клонеше към залез.
Моарейн тъкмо беше преполовила улицата,когато тежки дъждовни капки закапаха от небето.За момент остана неподвижна,загледана нагоре после побърза да се скрие в хана преди да е подгизнала.Дъждът навън бързо се усили и след няколко минути падаше като изведро.
-Пфу тоя пуст дъжд!-чу как някой измърмори недоволно.-А Сайде каза,че ни очакват още няколко дни слънце!
-Стига,Джером!Премъдрата веднъж не е познала и ти сега я нападаш!Мълчи,че ако те чуе така ще те набие с пръчката както бие и няй-големия глупак в селото,независимо дали си кмет или не!-сопна му се друга жена.Моарейн не им обърна особено внимание. Погледът й се спря на Стражника,който се бе подпрял на стената до стълбите и съвсем неприкрито я наблюдаваше.Моарейн се опита да го пренебрегне и се огледа-няколко човека се бяха скрили в хана от дъжда,а други стояха по масата с по чаша ейл в ръка и си говореха между отпиванията.
След като обходи с поглед цялата стая се насочи към стълбите като понечи да мине покрай стражника все едно е част от стената,но щом той си отвори устата тя се закова ня мястото си все едно я беше дръпнал.
-Аная ми нареди да те заведа в стаята й когато се върнеш.-каза го без капчица емоция,но както и при жената,Моарейн усети,че отговор „не” няма.След което кимна и го последва по стълбите

Брой мнения : 48 Registration date : 23.05.2007

Мелия Лате....Мразеше името си...Име пропито с толкова тъмна история...История,която я правеше едно от може би най-силните оръжия срещу доброто...Нещо,което нямаше да допусне...Но разумът е като паяк вкопчил се здраво в носената от вятъра паяжина...Никой не знае на къде вятърът ще отвее паяжината...Паяка...Разума...
* * *
Още от малка Мелия бе научена да живее като некромантка.Тъй като родителите й бяха прогонени от елфическото кралство-там където бе родният дом на майка й и където живееха,Арвен Тирис-семейството бе принудено да се премести в едно некромантско село-краят на баща й Солмир Арис Лате.Селото бе в една от най-забравените местности в Седемте Кралства-Заливът Наир.Никой,освен некроманите,нямаше достъп до него,а който все пак дръзнеше да навлезе в селото биваше убит(некромантите по това време биваха избивани заради способностите си да говорят с мъртвите)независимо какво търсеше там,дали идваше с мир или не.Мелия бе свидетел на много убийства,дори на невинни хора,но баща й често и казваше:"Мелия,трябва да уважаваш живота,а още повече да уважаваш възможността да го отнемеш.В противен случай ставаш просто убиец!".Арвен не бе съгласна с думите на Солмир,но тя нямаше право на глас.Мъжът бе главата на семейството...Той бе този който трябваше да възпитава децата...
....След време Мелия се превърна в пълно копие на баща си,дори някой твърдяха че бе по-силна некромантка и от самия него.Солмир много се гордееше със дъщеря си.Непокорна,безпощадна,идеална некромантка.Арвен обаче не одобряваше да има за дъщеря,както тя казваше,"убийца и вещица" и реши да напусне залива Наир.Скоро Мелия и баща й получиха писмо,че Арвен е умряла...Никой не знаеше как и от какво...Студенината и безмилостта бе обвила сърцата на Солмир и Мелия и те просто го приеха като една обикновена лоша новина...Без сълзи,без желание да разберат какво се е случило...Просто го приеха и продължиха напред...Това бе първата грешка на Мелия....
Една вечер....Сигурна седмица след смъртта на майка си...Мелия се раздели й с баща си.
Всички вече бяха заспали по къщите си.Никой не подозираше,че рано или късно хората,или може би някой друг,ще разберат че убитите им хора липсват..."Изчезнали точно при залива на некромантите"гласяха слуховете...и сега идваше отмъщението.Всичко бе чудесно обмислено,перфектната засада...Не се планираха оцелели...Нямаше как да се измъкнеш...Конниците бяха обградили селото,за да не допуснат някой да избяга,а една група войници влизаше по къщите и избиваше всичко живо вътре,след което подпалваше и самата къща...
Мелия бе излязла в гората за да поопражнява уменията си когато чу писъци идващи от селото.Забърза натам,но видя конниците обградили цялата околност и се притаи в едни храсти.Оттам видя всичко.Картината бе потресаваща.Всички къщи горяха,наоколо имаше мъртви тела,а локви кръв се стелеха по тревата наоколо....Тъмнина....Небето тази вечер не бе окъпано в звезди както попринцип,а луната имаше сякаш кървав ореол около себе си...Само огънят горящ и изпепеляващ тела и къщи осветяваше тази така призрачна и страшна картина....
Мелия излезе от сривалището си чак когато войниците си отидоха.Пристъпваше бавно,за да се увери,че никой няма да я усети.за неин късмет успя да се добере до мястото където преди беше къщата й,сега всичко се бе превърнало в пепелива порутина,без нещо лошо да се случи.До входа на къщата лежеше баща й целият окървавен.Мелия веднага разбра,че няма никакъв шанс да е жив.Наведе се,закрила устни с длан,и затвори очите му,който гледаха все така студено..."Почивай в мир,скъпи ми татко"прошепна тя след което свали качулатото му,черно наметало и го сложи върху себе си,като покри главата си с качулката.Взе и мечът на баща си,а също така и един медальон от врата му,който бе със символа на некромантите.Сбогува се с баща си и напусна бързо селото.тръгна на север през гората,а в селото остави всичко свързано с некроманиката....Остави част от живота си...Част от душата си...Втора грешка,която щеше да й коства много...
След няколко дни глад и жажда Мелия стигна до най-близкото извън залива Наир село-Алерия.То беше част от кралство Ран,най-западното в Седемте Кралства.Беше осеяно с полета,засадени с житни култури...по този начин се изхранваха и хората в местността.беше в близост и до морето и търговските му връзки бяха стабилни спряво другите кралства.Най-често се търгуваха просото и тютюна,просто бе доста необходимо за изхранването на добитъка,а от тютюна,който бе любимата прищявка на много благородници,се печелеше много.Имено с познанията за всичко това,а и заради безизходната ситуация в която бе попаднала,Мелия реши да стъпче гордостта си и да се принизи до живота на обикновена слугиня.Намери си работа във ферма на тютюнопроизводители,които и даваха добра сума пари,храна и подслон,срещу нейната млада работна ръка,от която определено имаха нужда,тъй като фермерите,бъдещите й господари,бяха бездетни.Не изглеждаха никак млади,лицата и ръцете им бяха закоравели от непрестанната работа,кожата им бе добила тъмен тен от яркото слънце,а те самите бяха много отслабнали физически и психически заради преумората.Никой не заподозря Мелия и тя прие на драго сърце работата,а и щеше да работи сама.Какво по-добро от това?!....Това бе третата й грешка...Късно осъзнала другите две,но все пак поучила се от тях,Мелия си помисли,че с некромантиката на нейна страна и извадените поуки от грешките,тя няма да сгреши отново.Но нежеланието да разбере какво е станало с майка й и нежеланието да продължи да осъвършенства силите си я доведоха до застоялия скучен живот на една обикновена селянка...Живот неструващ и една златна монета...Живот без минало и бъдеще...За Лате обаче още имаше надежда...

Брой мнения : 7 Registration date : 12.06.2007

Делерина стана рано,преди съмване.Няколко секунди,след като отвори очите си,отметна завивката и се изправи.Нахлузи пантофките на босите си крака.Облече черната си рокля,но все още и беше много студено и затова завърза наметката си.
Започна да оправя леглото си старателно,а като свърши гледаше да не седне по невнимание и да развали идеално оправеното легло.Увери се,че няма още нещо за върешене и се зае да раше дългата си,кафява коса.Вършеше го с лекота – отгоре,на долу,отгоре,надолу и отново същото.Повтори процедурата няколко пъти.Сетне прокара пръсти през косите си и се усмихна – толкова бяха меки.Дели се пресегна за кадифената,черна паднелка.Досущ като косата и,тя беше толкова мека на допир.Момичето внимателно пристегта кафявата си грива и потърка ръце.Чакаше я работа.Трябваше да приготви закуска и…Изведнъж една мисъл я осени.”За бога,вероятно Джон беше дошъл.”Нимерия толкова говореше за него!А тя –Делерина Арин - седи и се любува на косата си.
Мислено се укори и забърза към кухнята с тихи стъпки.Трябваше и да провери как са Лиза и Робърт.Горкото и братче!Момичето често изпитваше угризения за състоянието на Робърт.Ако можеше би се заменила с него.
Дели плахо бутна вратата.Страхуваше се да не изкърца,защото това щеше да събуди майка и.За щастие това не се случи и момичето пристъпи в стаята.Робърт спеше в леглото си,а Лиза бе заспала на един стол.Главата и бе отпусната настрани,а ръцете и – положени в скута.Дели припряно свали наметката си и зави с нея майка си.
Момичето се приблжи до леглото на брат си и го погали по главата.Бедният,малък Робърт,да се разболее от туберколоза!Делерина изтри сълзите,които се застичаха по лицето и и с бърза крачка излезе от стаята.Мислите и бързо се насочиха към закуската.Днес щяха да хранят още едно гърло,а вероятно Джон не беше сам,затова Дели реши,че най-добре ще бъде,ако направи яйца.
Господи,колко беше студено!Делерина веднага съжали,че остави наметката си,но все пак майка и имаше повече нужда от нея.Снегът бе покрил всичко наоколо.Момичето отсъди,че това е една от най-красивите зими,които е виждала.И все пак,нямаше време,а беше по пантофки.Изпусна една въздишка,при което от устата и излезе бяло облаче и с мъка пристъпи в снега.Кракът и потъна в белия,мек сняг,и тя веднага усети вледеняващия студ.Присви устни и запоскача към курникът,от къде щеше да набави яйцата.
Когато влезе,кокошките се разкудкудякаха и запърхаха с криле,така че се разлетя перушина.Арин хвърли бърз поглед към петела,който гордо наблюдаваше сцената и се приготвяше,за събуждането на другите.Набързо събра колкото се може повече яйца,и като внимаваше да не ги счупи излезе.
Когато влезе в кухнята,почуства,че настроението и,малко или много,се е повишило – тук беше нейната стихия.Набързо изтупа роклята си,тъй като по краищата се бе полепил сняг,и Делерина чустваше колко неприятно мокра е станала.Бързо си сложи престилката.Имаше малки,сръчни ръце,с които много се гордееше.Така беше много по-лесно да е от полза.Открехна малкото прозорче и почуства как студеният въздух нахлува в стаята.В сравнение с чуството,когато стъпваше в снега,това си беше само лек полъх.

След близо половин час,младата Арин,вече подреждаше масата.
-Господи!Кога успя да се справиш? – възкликна Нимерия,която се бе появила на вратата.Дели се обърна стреснато,но когато видя кой си отдъхна.
-Ох,нищо не съм направила!Ако бях станала по-рано…
-Аа,недей.Дели,ти не си ни слугиня.
-Знам,ама… - възропна Делерина.
-Никакво “ама”. – сряза я другото момиче. – Върви да се проблечеш. – добави,като видя мокрите краища на роклята и.Дели само се усмихна и излезе от кухнята.

Брой мнения : 114 Registration date : 19.05.2007

Нимерия се настани на един от соловете и се подпря на ръката си,заглеждайки се през прозореца.Утрото беше светло,а небето-чисто,почти без облачета.Ако се срещаха такива те бяха мънички и белички и на Нимс й се стори,че днес няма да вали повече сняг,което си беше добре дошло за тях.Градините на замъка бяха покртири с тънъ бял слой,а алеите-прилежно изчистено от прислугата.Чернокосата се усмихна и затвори очи,чакайки братовчедка й да се върне и заедно да сложат масата.Домързя я да го направи сама.Вместо това след няколко минутки в кухнята се промъкна малко момченце,облечено във тъмно син халат,с кафеникава коса и големи любопитни очи.То постоя три-четири секунди,приковал погледа си върху момичето,а след това се изкиска весело.
-Добро утро,како-поздрави с усмивка момченцето,сядайки до нея.Нимерия се надигна и леко тръсна глава,сякаш за прогони някакваи мисли от съзнанието си.Усмихна се лъчезарно и го целуна по челото внимателно.
-Кога ще се начуиш да ме наричаш Нимс,Бран?-попита с насмешка тя,изправяйки се,за да отиде към стълбите.-Ела,нека разбудим Джон.
-Джон вече е тук?!-възкликна Бран и притича към сестра си.Тя здраво го стисна за ръката и двамата тръгнаха нагоре към втория етаж.Докато вървяха,момченцето замислено разглеждаше картините по стената.Вече ги знаеше наизуст..Първо беше лейди Арин,бабата на Делерина и Робърт,после дядо им,някакъв пра-стар майтер,живял през миналия век.Огромната купа с плодове,която изглеждаше странно грозна,но Бран никога не посмя да изкаже това свое мнение.Двете момчета,Джон Арин и брат му-Алейксей,и накрая семеен портрет на семейство Тъли от Речен пад.Точно пред красивата им къща,до златната рекичка,която четеше в двора.Момчето остана няколко мига загледано в майка си,усмихната до уши,все още толкова млада и понечи да я докосне,но Нимерия го дръпна здраво нагоре към първата врата вдясно.
Когато влязоха,завариха Дух до отворения прозорец.Вълчето явно си вдишваше от прелестния зимен въздух.Нимс остави братчето й да му се порадва и бавно се приближи до спящия Джон,който се беомотал в чаршафа си до кръста и прегърнал възглавницата,сънуваше нещо хубаво,усмихвайки се.Чернокосата го докосна леко с показалеца,при което той не рагира,затова тя се наведе близо до ухото му.
-Ставаааааай!-изписка развесело тя,опитвайки се да наподоби детски глас.Сняг се сепна и подскочи,изтърсвайки се в краката й.Тя му се усмихна и плесна с ръце-Наистина е време да ставаш,защото закуската е приготвена,всички са будни,а и аз ти водя някой-Нимерия се отмести,за да може,въпреки че все още беше на земята,Джон да различи малкия Бран,сега галещ Дух между ушите.
-Бран!-извика радостно стражът и бързичко скачайки от земята,се хвърли да прегръща малкия си брат.Не беше сигурен дали не го е задушил със силната си прегръдка,но се радваше ужасно много,че го вижда жив и здрав,след онова падане от кулата.
Момченцето се усмихна широко и обяви,че имали много да си говорят,но щели да го направят на закуска.Затова хващайки вълчето за каишката,Бран тръгна надолу.
-Доста се е..ъъ,как да кажа..
-Пораснал е-помогна му чернокосата,смеейки се-И аз ще те чакам долу.Облечи си нещо хубаво,защото цялото семейство ще присъсътва.
-Добре-върна й усмивката Джон и се зае да преглежда дисагите си.
-О,и освен това сутринта сър Никълъс тръгна обратно към Вала.Пратих му достатъчно храна за пътя,пък и мисля,че даже ще му остане.И му дадох малко жълтици,ако спре някъде да пийне хубаво вино.С това мисля,че се изчерпах и ще те чакаме на закуска.-тя се запъти към вратата,но точно преди да затвори,допълни-Освен това среши тази буйна коса.-и съ смях тръгна надолу.
Делерина и Бран внимателно сервираха масата,нареждайки точно всичко.Чиния,от дясно вилица и лъжица,отдавна нож и сгъваха прилежно салфетките.Малкото момче трудно се справяше с това,затова Дели го правеше вместо него,а Бран търчеше от задната част на кухнята до там,носейки чаши,чинии-големи и малки,а и няколко вази,пълни със свежи цветя,растящи в лятната градина,в източната част на крепоста.Нимс постоя няколко минутки загледана в работливия си брат и подпирайки се на стълбите и след това реши да се присъедини към тях.Лейди леля й или още спеше,или беше при малкия Робърт.Лицето на чернокосата помръкна,когато си спомни а болното момченце.То бе толкова мъничко,очакваше го толкова живот,а тази болест изцеждаше повечето му сили.А и тези на майка му,която неуморно спеше до леглото му,държейки студената му ръчичка.Очите й,вечно подпухнали от многобройните сълзи,лицето й-мъртвешки бяло,но все още с онази нейна красота,присъща на рода Тъли.
Делерина размаха ръка пред лицето й,защото докато нареждаше вазите,изведнъж бе спряла и невиждащо се бе загледала в отсрещната стена.Нимерия си спомняше за нейната майка,за невероятната лейди Кейтлин Старк,която бе една от най-красивите жени в Седемте кралства.Която никога не оставяше децата си и загуби живота си,заради тази майчинска всеотдайност.Нимс й бе казала и се обвиняваше за грешката си.Не биваше да пише на майка си,че Санса е нещо като пленник в Кралски чертог,просто трябваше да си затвори голямата уста.Но не!Нимерия пожела да сподели и всичко й се върна пре-много пъти.Първо Кейтлин,а после и Роб.Милия й брат..Защо му бе да обещава,че ще се ожени за онези проклетница Илина Фрей?!А после и да отива там да се извинява..Как,как воубще му бе дошло на ума?!Рода Фрей винаги са били злобни и неблагодарни.Никога не позволяваха да бъдат обиждани и ето защо сега Роб го нямаше.Защото бяха едни глупаци,отнемаюия живота на хората за щяло и нещяло.
Нимерия изруга тихо,но и Бран,и Делерина я чуха.Арин недоволно изцъка с език,а момчето гледаше изумено сестра си.
-Не си го чул от мен-вметна Нимс,а черните й очи станаха по-тъмни и от преди,а Бран се ухили самодоволно.
И тогава на вратата се появи Лиза Арин,с наметката на дъщеря си.Изглеждаше по-зле от преди.Сякаш цялата кръв от лицето й бе изпита или изчезнала безследно.И тримата се уплашиха много от вида й и по лицата им се появиха изражения на шок,но бързо се окопитиха и Дели помогна на майка си да се настани на масата.
Няколко минути след нея влезе и Джон.Беше облякъл красиви черни одежди,състоящи се от панталон и блуза с дълъг ръкав,както и наметало,което обаче сега бе захвърлено горе,на леглото.Момичетата се спогледаха,но бяха със съвсем различни гримаси.Нимерия сякаш казваше:”Какво ти казах?Хубавец е!”,а Делерина й отвръщаше:”О,боже,мой!Нима това е Джон Сняг,твоята доведен брат?!Все едно ти е копие!!”.Разкискаха се тихичко,при което отново се озъврнаха към Джон,който,с ръце на кръста,гледаше ухилено.
-Делерина Арин,Джон Сн..Старк-Нимерия се поправи рязко и се усмихна самодоволно.Двамата се ръкуваха,въпреки че Дели си гледаше малко в краката.Явно се срамуваше,при което усмивката на Нимс се качи до ушите й-Да сядаме-подкани ги тя и всички се настаниха на масата.
Закуската премина съвсем спокойно.Нимерия и Делерина разпитваха Джон за живота като нощен страж.Сестра му изявяваше нескрито желание да научи повече за земите отвъд Вала и за 5-те години през които не бе срещала Джон.Дели от своя страна само слушаше мълчаливо и се усмихваше плахо,когато срещнеше черните очи на Сняг.Мнението й за него,колкото беше високо заради разказаите на Нимс,се покачи с още няколко пункта.Той бе умен,цивилизован,с доста голямо чувство за хумор и много забавен.Дори и се стори привлекателен,при която мисъл разтърси глава силничко.Толкова силничко,че кичур коса топна в чашата й със сок.
Нимс се бе подпряла на едната си ръка и оглеждаше Джон.Боже,колко беше пораснал?!Поне 20 сантиметра,а и отгоре.Косата му бе станало същата като на баща им.Черна,къдрава и буйна.Когато го гледаше сякаш виждаше младия Едард Старк,или поне така си мислеше.Приятно й беше да ги вижда срещу себе си,как се смее и похапва,как разказва и как размахва разпалено ръце,когато моментът от историята бе наистина важен.
Бран беше седнал точно до сестра си и умислено слушаше историйките на брат му.Винаги бе харесвал Джон.Винаги бе казвал,че предпочита да прилича на него отколкото на Роб и сега му се отдаваше перфектна възможност да се начуи да се бие или поне да държи меч.Кака му неведнъж му бе разправяла,че именно от Джон тя бе получила първия си меч и че все още го използваше..
-И точно тогава усетих онзи смразяващ студ,за пореден път в този ден.И реших,че е добре да кажа на чичо,който след като подхвърлиих предложението ми за Другите,ме цапардоса през устата с ръкавицата си!-Джон плесна с ръце,при което всички подскочиха и се заусмихваха сконфузено-Та,разбрах,че така няма да стане.Затова сам тръгнах нанякъде след лагера ни,е,не сам,а с Принц,за да разбера кой е там.Приближавайки се,усещах ужасна миризма,миризма на орки!
-Но орките вече..ги няма.Те..-прекъсна го Делерина с леко учудена физиономия
-И аз така си мислех!-отвърна Джон и продължи-Но ги видях!Двама!Бяха двама от онези ужасни същества.Чудех се как останалите не усещат смръднята им.Беше толкова силна,че ми се налож да покривам носа си с ръкав.Те явно ме усетиха,обаче,и избягаха,преди да съм се доближил прекалено много.И май по-добре.Нямах желание да се бия с тези смръдльовци и после да трябва да се къпя в ледената ръка.
-Явно затова не си се къпал отдавна-вметна заядливо Нимс,поглеждайки го с мазна усмивка.
-Намекваш ли нещо?
-Дам..-потвърди чернокосата-Имаш баня в стаята.Ще кажа на прислугата да стоплят вода и после ще си чистичък,чак като нов!
-Подиграваш ми се нали?Ела ти да се изкъпеш в онзи лед!!
-Не искам.Използвам стоплената от прислужниците вода-съвсем спокойно обясни Нимс-Пък и ние приключихме със закуската.С Дели ще отидем в лятната градина и ще те чакаме там.
Тя го целуна по бузата,хвана Бран за ръката,поклони се на Лиза и махна на Дели да ги последва.След тях тръгнаха Дух,Денерис и Лято,които бяха стояли покорно до вратата на кухнята.Делерина понякога казваше,че завижда на Нимс за Дани.Вълчището беше голямо и красиво,с много козина,толкова мекичко и мило и същевремено опасно и винаги готово да те защити.И Нимерия наистина обичаше Денерис.Още си спомняше момента,когато тя бе ухапала Джофри,за да я спаси от неговия меч.И как бяха бягали..и после видяха тялото на Мика..и как загина Лейди,и колко плака Санса..И как се разделиха..Различни сцени каканижеха в главата й,докато тя вървеше,все още стискайки Бран.Не му позволяваше да се отделя от нея дори за миг.Все едно,че беше мъниче,вързано за полите на майка си.Дори не му позволяваше да излиза сам в градината,а камо ли заедно с Лято.Нимс уважаваше много вълчето на братчето си,но не смяташе за безопасно да го пуска навън само с него.”Защо се държи толкова..вманиачено?”-роптаеше безгласно Бран,докато ускоряваше крачка,за да поддържа тази на Нимерия.
Ското тримата звиха по един дълъг коридор,осветен с факли,после минаха по едни стълби,отново коридор,стълби,коридор,стълби,докато не се озоваха в красив мраморен коридор,красив и нежен като картините,закачени по стените.Бяха толкова много..Бран все още не бе успял да запомни всичките,но най-обичаше онази,най-открая,която бе близо до вратата.На нея бе изобразено малко русо момиченце,с големи сини очи,които светеха на слънчевата светлина.Държеше букет маргаритки,а за фон бе нарисувано Орлово гнездо.Момиченцето стоеше сред поляна със зеленикава росна трева,беше облечено с красива малка рокличка и шапка,лепнало си широка усмивка.
Момчето често сядаше тук на пода,докато кака му и Делерина се занимаваха с цветятя.Усеащаше студения мрамор и гледаше замислено в картината.Дали това момиче наистина бе съществувало?От кой род е било?Дали ако все още е било живо,щеше да му е някаква далечна братовчедка,с която той щеше да си играе постоянно.Харесваше му да я гледа и да й се усмихва,сякаш го виждаше.Дори по някога халцинираше,че му смигва или че повдига вежди,но когато споделеше с Нимерия тя само се усмихваше и потупвайки го по главата казваше:”Сигурно имаш нужда от сън,Бран,картините не мърдат!’.И все пак той можеше да се закълне,че момиченцето бе направило точно така.На няколко пъти бе оглеждал картината от всичките й страни.Дори я бе салил от пирона,за да разбере коя година е правена и кое е мистеризоното същество,изобразено на нея.Но нищо..нямаше и помен от надпис.
Сега Нимс го принуди да дойде да полива цветята,докато тя и Делерина щяха да подрежат някои изсъхнали листа и да спасят красив вид роза и кактус.Докато му обясняваше това,Бран само въртеше очи и пуфтеще отчаяно,сякаш сестра му го принуждаваше да копае цял ден на жарко слънце.Не че сега имаше такова,но все пак.
-И няма да ми избягваш от погледа!-завърши строго тя всичките си нареждания.Знаеше,че скоро време Бран щеше да я намрази,заради много й забрани,но го правеше,за да го предпази.Тя просто искаше той да е добре и смяташе,че когато е близо до нея,е в пълна безопастност.Жестоко се лъжеше обаче,когато смяташе,че момчето безропотно ще й се подчинява до края на дните си.
И все пак днес Бран реши да не проявява буйния си характер.Поля всичките цветя внимателно и дори присъди една китайска рода,чиято „саксия” й беше малка.И Нимс го награди за това!Даде му да се разходи по коридора,като обаче отвори широко вратата,за да го наблюдава.
-И каква „самотна разходка” както каза ти,ще е това?Все едно ще си до мен,но всъщност няма да си,а само очите ти ще ме следят!-възкликна момчето,но когато Нимерия понечи да му каже:”Тогава предложението се отменя”,допълни-Но мисля да се възползвам.
Сестра му се усмихна и махна с ръка,подканвайки го към коридора.

Стигнаха вратата на стаята на Аная и Стражникът почука и без да чака отговор я отвори.
„Защо изобщо почука?”-зачуди се Моарейн и го последва.Аная се бе разположила на леглото с кръстосани крака,а другата Айез Седай седеше някак сковано на един от столовете.Беше се намръщила срещу Стражника все едно я бе обидил жестоко.Лицето на мъжа остана каменно и той не отмести поглед встрани дори когато го прониза със синия си поглед.
Вратата зад Моарейн се хлопна и тя едва нте подскочи.Стражникът се отдръпна към незапаленото огнище и се настани на другия свободен стол.
Моарейн тъкмо се чудеше какво да каже докато двете жени я наблюдаваха сякаш е някой веселчун,седнал да разказва приказка.Червенокосата обаче я измъкна от това задължение.
-За какво е всичко това,Аная?-попита хладно тя с глас режещ като студен есенен вятър.
-Това,Елайда,е Моарейн.Тя е дъщеря на господин ал-Вийр,който беше така добър да ни настани в хана си.
-Мен ако питаш,жще малко ако продължат с това неуважение така ще ги подредя,че като видят Айез Седай място да не могат да си намерят!-изръмжа Елайда и се намръщи.-Но още не разбира за какво ти е това момиче!
-Това момиче може да прелива.-отвърна Аная толкова спокойно,сякаш това беше най-естествено нещо като въздуха и небето.Ако се обучи възможно най-скоро ще стане доста по-силна и от двете й.-след тези думи тя се усмихна топло на замръзналата от неизречен ужас Моарейн.
Елайда я изгледа някак преценително,но намръщената й физиономия си остана на младоликото й лице.
-Може и да може да прелива.Да,точно така,но това не означава,че непременно ще стане Айез Седай,Аная.-явно се беше обидила,че другата сестра бе казала,че това селско момиче,може да стане по-силна от нея.
„Какво?Кой ще става Айез Седай?Единствената сила??”-въпросите в главата й изникнаха едновременно и се омесиха.
-Убедена съм,че ще се спреви,Елайда.-увери я другата жена и Елайда само изсумтя изправяйки се.
-Ако и тя е със същите предразсъдъци сано и однавалите селяни най-добре не си туби времето!-тя погледна за миг Стражника,който се бе навел над някаква торба и търсеше нещо,почти със злоба(в интерес на истината Моарейн бе забелязала,че гледа така почти всички мъже-с неприязъм и дори омраза),а после стрелна очи към прозореца,където едри капки се стичаха на вадички,а бурята продължаваше да беснее.-То пък намерило кога да вали!
И после подмина Моарейн измервайки я с поглед и излезе от стаята.Старжникът изсумтя и се намести на стола захапвайки края на дълга дървена лула.
Моарейн примига.На каменното му изражение и въздържан характер това поведение не се връзваше.
-Седни дете.-обади се Аная и кимна към току-що освободения стол.моарейн се подчини неохотно и седна,чакайки.
-Ако можеше с поглед да се убива,то аз вече да съм умрял роне хиляда пъти през последните две седмици!-изсумтя Стражника с безизразен глас.
-Всички червени сестри са такива,Артен.-изкикоти се Аная и за момен досущ заприлича на връстница на Моарейн.Стражникът само я погледна,след което извърна поглед към другата жена в стаята сякаш,за да напомни на Аная за присъствието й.
-Значи все пак позна за времето,а?
-Да,Аная седай.-кимна колебливо Моарейн.-Явно правилно съм предположила.
-Не е само предположение,детето ми.-усмихна се Аная.Въпреки,че й се струваше толкова млада жена да я нарича „дете” при условие,че изглежда на нейната възраст,Моарейн мълчеше и слушаше.-както казах на Елайда,смятам,че можеш да прериваш Единствената сила.-Моарейн я погледна едновременно ужасено и объркано.-Това не е нещо лошо,Моарейн!Е,може би за някои хора е...-тъжна усмивка за момент се изписа на лицето й,но после тя продължи.-Нека ти обясня.Няма смисъл да се плашиш!
Още от Началото на света се раждали хора,които можели да владеят Единствената сила.Тези жени...и мъже можели да докосват Верния извор и оттам да черпят Силата.Верния извор се дели на две части:сайдар-женската част,и сайдин-мъжката.-Моарейн кимна бавно стиснала с ръце полите си.-Преди Айез Седай,мъже и жени заедно,да затворят Тъмния той омърсил сайдин и оттогава насам всички мъже,които могат да преливат биват опитомявани-с други думи не могат да докосват сайдин-защото рано или късно полудяват използвайки Силата прекалено често или в твърде много количество и могат да наранят себе си,но най-вече околните.-тя направи кратка поуза колкото да си поеме въздух.-Но не това е важното за теб.Сигурна съм,че си чувала все нещо за Айез Седай.
-Чувала съм,Аная Седай.-съгласи се момичето.-И вече мисля,че разбирам за какво и всичко това,но...вие сигурна ли сте?
Аная се изсмя весело.
-Да,детето ми,сигурна съм.Ти умееш да преливаш Силата или поне ще умееш след време.-усмивката й беше топла и приятна.-Разбира се трябва да се обучиш.В Тар Валон.
-А какво ще стане ако не искам да стана Айез Седай?
-Не е задължително да ставаш Айез Седай,дете!Обучението е за да се научиш да живееш със Силата си,без да полудееш.Имало е много случаи при които неопитна жени,умеещи да преливат,са прелели повече,отколкото могат да задържат и това ги е унищожило.Една от четири успява някакси да премине този период и да живее с Единствената сила,без да се самоунищожи.Една от четири,детето ми.
-Значи...значи аз трябва да отида в Тар Валон?...Айез Седай.-добави бързо тя,но Аная като че ли не забеляза.
-Да,Моарейн.Много малко хора в последно време могат да преливат.И още по-малко имат такъв потенциал като теб.Може пък да решиш да станеш Айез Седай-това зависи изцяло от теб.От теб зависи и това дали ще отидеш в Тар Валон.Можеш да останеш и да се надяваш,че няма да прелееш Силата ненадейно и още повече-че това няма да те унищожи.
Моарейн се усети приклещена в ъгъла.Стражникът ги наблюдаваше отнесено като че ли лулата му беше доста по-интересна,но момичето можеше да се закълне,че е нащрек постоянно.
-Утре заминаваме,дете.-каза неочаквано Аная и Моарейн се извърна към нея.
-Защо ми казвате това,Айез Седай?-попита предпазливо тя.
-Ако решиш можеш да тръгнеш с нас.-отвърна с усмивка Аная.
-За Тар Валон ли ?
-Не.Ние сме тръгнали на Фал Дара.-въздъхна Аная и направи някаква гримаса.-По задачи на Бялата кула.Но първоначално пътя ни съвпада и ще е добре за теб да тръгнеш с нас.Ако искаш разбира се...
-Нямам много голям избор,нали Аная Седай?-изсмя се Моарейн.Другата жена се усмихна леко.-Посред бял ден ли ще тръгнете?
-Разбира се,че не.Още тази нощ.Малко преди съмване.-обясни Стражника вместо нея.
-точно така.Имаме около седмица път преди пътищата ни да се разделят.Мога да те науча на това-онова докато пътуваме.Нещо ми подсказва,че вече си използвала Единствената сила макар и без да знаеш.-Моарейн отвори уста да отрече,но другата жена махна с ръка.-Няма значение.И моля те,наричай ме само Аная.Не държа толкова много на титлите.
-Както кажете...Аная.-отвърна с усмивка Моарейн.-Но към другата Айез Седай ще използвам титлата.-добави и Аная се усмихна широко и дори й се стори,че ъгълчетата на устните на Стражника се извиха в нещо като усмивка.
-Добре дете,приготви се за из път.Ще тръгнем малко преди зазоряване.А сега,лека нощ!
Моарейн се изправи и кимвайки почтително напусна стаята.Щом се отдалечи достатъчно се разтрепери неудържимо и се шмугна в стаята си хлипайки.Тя?Да владее Единствената сила?Защо??Защо точно тя?
„Ако някой от селото разбере жива ще ме изгорят!Те мразят Айез Седай!”-помисли си отчаяно тя и обгърна колената си с ръце.
„А защо ги мразят?Какво са им направили?Ти не би ги наранила нали?”-попита непознато гласче в главата й.
„Но аз не съм Айез Седай!”-отвърна твърдо тя.
„Но можеш да станеш!Защо не?”-продължи издайническото гласче.
„не,аз ще стана Премъдра.Сайде така каза!”-заинати се Моарейн и осъзна колко глупаво звучи.„Сайде каза”.Животът си беше нейн и на никой друг.А и не искаше да полудее или да умре от прекалено силно преливане на Силата.
„Айез Седай могат и да лекуват”-тази мисъл малко я уплаши.Откъде се беше появила?
-Трябва да се приготвиш!-каза тихо тя на глас и се изправи бършейки лицето си.-Каквото и да й предстоеше щеше да е готова.Макар,че едва сдържаше треперещите си пръсти,Моарейн запали няколко свещи и започна да събира вещите си.
След като свърши с това остави торбата до вратата и пристъпи до прозореца.Навън още валеше,но като че ли пороя беше поутихнал и само от време на време се чуваше кухото кап-кап-кап.
Трябваше да вземе нещо за ядене.Да,точно така.Но при всички случаи сега ли беше най-подходящия момент.Долу сигурно беше пълно,майка й най-вероятно беше в кухнята заедно с помощничката си и нямаше как да го направи незабелязано.Затова реши да изчака.

Моарейн подскочи и едва се сдържа да не извика когато нечия ръка внимателно я разтърси.Беше сънувала ужасен кошмар.Или два.Постоянно се будеше обляна в пот и се озърташе притеснено наляво и надясно.
-Време е.-обяви нежния глас на Аная,чиято качулка на наметалото покриваше по-голяма част от лицето,а останала беше сякаш прикрита от сенките на тъмнината. Моарейн кимна и се изправи обличайки се по възможно най-бързия начин.Когато свърши Аная още я чакаше на прага на вратата толкова спокойна,сякаш факта,че се измъкват по тъмно на пръсти не я притесняваше.Моарейн вдигна торбата си и я последва в коридора,където единственото,което се чуваше беше далечното хъркане на баща й.
Щом влязоха в кухнята Моарейн понечи да затърси храна,но Аная я спря.
-Погрижих се за това вече.Побързай.-нареди тя и изчезна през задната врата.Моарейн се поколеба за миг-прекрачеше ли прага нямаше връщане назад.Всичко щеше да се промени...завинаги.
Пое си дълбоко въздух и излезе в тъмнината слагайки си качулката на наметалото. Откъм конюшната се чуваха тихи звуци.Конете явно усещаха какво предстои и натърпеливо чакаха да ги оседлаят.
Разбира се с това се бе заел Стражника,а двете Айез Седай стояха мълчаливи отвън. Елайда беше скръстила ръце,а лицето й на пръв поглед изглеждаше спокойно,но очите й присвяткаха заплашително,а мускулите на лицето й се бяха стегнали.Аная вече държеше юздите на сивкавия си кон и го галеше нежно по муцуната му,за да се успокои.Конят на Елайда тропаше с копито нетърпеливо до нея и пръхтеше.
Стражника излезе от конюшнята дърпайки юздите на два коня.Единият беше тъмнокафяв и доста висок и голям,а другия в сравнение с него беше направо недорасъл.Беше бял с кафеви петна по задницата и изглеждаше най-неспокоен от всички.Моарейн го познаваше-беше на баща й.Беше женски кон,изключиштелно издръжлив,но малко буен и се казваше Карра.Приближи се до нея и я погали по муцуната говорейки й тихичко и тя почти моментално се успокои.Стражникът й подаде юздите и са покатери на своя кон оглеждайки се наоколо сякаш очаква нападение.Двете Айез Седай вече бяха върху своите животни и явно чакаха неговия знак,че всичко е чисто.
Моарейн преметна крака се през стремето и се покатери на гърба на кобилата.Не беше яздила от няколко дни,но бързо се намести удобно на седлото(колкото това бе възможно разбира се).
Стражникът сръга коня си с пети и той запристъпва напред по улицата.всичко беше тъмно,но очите на мъжът сякаш не забелязваха това,а шареха нагоре и надолу търсейки някакво издайническо движение.Леката мъгла,която се бе спуснала през нощта бавно се вдигаше.Въздухът беше чист и напомнящ,че съвсем наскоро е имало буря,а мокрите улици лъщяха под все още лунната светлина.
Стражникът им направи знак да го последват и тръгна надолу по улицата.Копитата на конете тихо чаткаха по каменната настилка,но това като че ли бяха единствените необичайни нощни звуци.Вятърът леко развя наметалата им и Моарейн потрепери придърпвайки своето по-плътно на раменете си.
След няколко минути стигнаха хълма,където бяха стоели със Сайде преди няколко дни.Оттук се виждаше цялото село,което в момента беше заспало.Нищо не се чуваше-никакъв смях,никакви разговори,никой не знаеше,че утре ще се събудят,а тя няма да е там.
„Така трябва да направя.Трябва!А и аз ще се върна,нали?Нали?”

Пътуването им през следващите няколко дни беше почти еднообразно.Яздеха по цял ден,спирайки веднъж,най-много два пъти,за да хапнат нещо или за да си починат конете и после пак продължаваха докато не се стъмни съвсем.Тогава стражникът наклаждаше огъня(в повечето случаи запалваха огън,но понякога когато бяха прекалено на открито се лишаваха от него).
Обикновено вечер,когато спираха най-често Аная и Моарейн се отделяха малко встрани,за да не бъдат разсейвани от другите двама,които сякаш не можеха да дишат ако другия беше на по-малко от няколко метра.Моарейн се убеди,че Елайда наисна мрази мъжете,а и е изключително затворена и почти не говореше с тях освен ако не се наложеше или ако някой не се обърне към нея с директен въпрос.
Аная беше друга работа-беше постоянно весела и усмихната,освен когато говореше нещо с Елайда и Стражника настрана от нея-тогава беше съсредоточена и сериозна.
Въпреки това на упражненията,които правеше с момичето беше усмихната,но и същевременно сериозна.
-Затвори очи и се съсредоточи.-започна бавно Аная и Моарейн бързо я послуша.От шест дни правеха това „упражнение”.-Сега си представи малка розова пъпка и я накарай внимателно да се разтвори....-Моарейн изгради образа на розовата пъпка в съзнанието си толкова ясно,колкото би го видала ако отвори очи.После посегна към нея и тя бавно започна да се разтваря.Усети някакво странно чувство,което изпитваше всеки път щом посегнеше към Верния извор.Цялост.Щом докоснеше Единствената сила се усещаше пълноценна.Не разбираше как е могла да живее без нея досега.беше толкова приятно и нежно...като ласка.А щом се отдръпнеше от извора всичко сякаш ставаше сиво.Цветовете на заобикалящата я околност сякаш избледняваха и усещаше чувство за загуба.
Първоначално едва не се разплака от тези чувства,които я връхлетяха така внезапно.Но малко по малко започна да се владее.
Отвори очи и срещна погледа на Аная,която изглеждаше едновременно доволна и учудена.Моарейн усещаше,че силата още тече около нея,малко сияние в тъмнината,което се намираше сякаш до самото й рамо и можеше да го забележи с периферното си зрение.
Спрелете бързо нишките на въздуха и усети как въздуха около тях сякаш се раздвижи.Още не можеше да контролира потоците-според Аная беше направо невероятно,че въобще може да сплита нещо и да използва въздуха-но все пак имаше подобрения.
-Внимавай.-предупреди я Аная тъй като Моарейн се опита да придърпа още от единствената сила.-Пусни я да си иде.
С огромна неохота Моарейн се подчини и усети как Единствената сила я напуска.Отново я завладя онова чувсто...чувство за загуба.
-Как се справих,Аная?-попита тя колебливо отърсвайки се от това чувство.Стражникът беше изчезнал някъде-най вероятно да огледа наоколо тъй като се бяха разположили в малка горичка,която им позволяваше да запалят огън незабелязано за всеки в далечината,но не и за някой наблизо.Елайда седеше до едно дърво с кръстосани крака и ги гледаше безизразно.
-По-добре отколкото се надявах.-отвърна спокойно Айез Седай.-Но се опитваш да използваш повече Сила отколкото можеш да задържиш.
-Съжалявам,Аная,няма да се опитвам повече...-закима енергично Моарейн.
-Надявам се,за твое добро.-отвърна сериозно Аная.-А сега затвори отново очи и се опитай да заплетеш нишките на огъня.
-Но...ако се подпали нещо?-попита объркано момичето.
-Не дете.Съсредоточи се в ръката си.Разтравяш я така...-Аная протегна длан леко напред без да отмества поглед от момичето и след миг на няколко сантиметра от нея се появи малко пламъче.На Моарейн й се стори,че около жената се бе появила някаква мека светлина,но тя бързо изчезна заедно с пламъка в ръката й.-Разбра ли?
-Мисля,че да.-кимна Моарейн и затвори очи.
-Не,не.-прекъсна я Аная и тя бързо ги отвори.-Пробвай с отворени очи.
-Но...-започна Моарейн,но щом видя непреклонната й физиономия млъкна.Елайда до тях изсумтя сякаш не вярваше,че способностите на Моарейн ще могат да се разпрострят чак дотам.Все пак...с отворени очи беше много по-трудно,а и тя беше неопитна и необучена.Пое си дълбоко въздух и вдигна леко дланта си точно както го бе направила Аная.Вгледа се в нея и се опита да си представи розовата пъпка.Първоначално нищо не стана,но после онова сияние което долавяше с периферното си зрение,сияние сякаш кацнало на рамото й,се появи и тя протегна мислено ръка към него докосвайки го едва-едва.Веднага усети как Единствената сила се вля в тялото й и то сякаш се нагорещи като пещ.
„Потоците на огъня...малко пламъче..”-занарежда си тя и започна да сплита споменатите потоци.Първоначално нищо не стана,после на няколко сантиметра от дланта й се появи съвсем миниатюрно пламъче,което едва едва гореше.
-Много добре като за пръв път.-възкликна Аная наистина озадачена-не очакваше Моарейн да се справи толкова бързо.Изведнъж Моарейн съвсъм неочаквано преля още малко силата и пламъчето лумна силно и изгасна.Аная беше отскочила интинктивно назад,за да се предпази от опърляне,а Моарейн гледаше като ударена с делеба тояга по главата.Елайде гледаше едновременно поразена и ядосана.
-Глупаво момиче!-изкоментира тя под нос.
-Мисля,че стига за тази вечер.-обяви Аная и се изправи изтърсвайки полите на роклята си.И не се опитвай да го правиш без мое присъствие,ясно?-гласът й беше спокоен,но твърд.
-Да,Айез Седай.-кимна бързо момичето.
-А сега мисля,че малко сън няма да ни се отрази зле.

Моарейн имаше чувството,че е легнала преди няма и пет минути,а ето че някой я буташе едва ли не грубо.Тя отвори очи и видя Аная,която се беше надвесила над нея.Лицето й беше напрегнато,а очите студени.Наоколо още беше тъмно макар,че съвсем скоро щеше да се съмне.
-Какво?...Какво има?-попита объркано Моарейн изправяйки се.
-Орки.Малка група.-отвърна съвсем спокойно жената сякаш това изобщо не я притесняваше.Лицето й беше почти толкова каменно като това на Стражника.
Моарейн застина като вкаменена и я изгледа с широко отворени очи.Думите,които излязоха от устата й звучаха съвсем спокойно макар че вътрешно беше напълно ужасена.
-Колко?
-Трима-четирима.Явно са напуснали групата си или са били изгонени.Забелязали са ни преди известно време и сега или обмислят как да ни нападнат или се крият от нас.-обясни Аная.-Побързай и оседлай коня си!
Моарейн побръза да я послуша и грабвайки одеалото си бързо се стече към Карра,която изглеждаше най-неспокойна от всички.Конят на стражника стоеше мирно,с високо вдигната глава,сякаш нищо не можеше да го застражи.Кобилата на Елайда се държеше по същия начин,както и тази на Аная,която обаче тропаше нервно с копито по земята.
Успокои животното и прикрепи нещата си на гърба му точно когато до нея изникнаха двете Айез Седай последвани от Стражникът.В едната си ръка държеше меч,а другата висеше свободна до него готова също да хване дръжката.Оглеждаше се от всички страни готов да бъде изненадан от всякъде.
-Качвай се на коня,Моарейн.-нареди Аная като също се огледа преди да се качи на гърба на животното.Момичето не дочака втора покана и ловко възседна Карра оглеждайки се около себе си.Елайда също се беше качила на черната си кобила и се ме намръщила леко,застанала неподвижна.Само Стражника все още стоеше на земята.
-Наблизо ли са?-попита Аная.
-Да.Сред дърветата.Четирима.Чакат удобния момент да нападнат.
-Какво ще правим?-попита Елайда със спокоен глас сякаш говореха за червеи в ябълките.
-Можем да останем и да ги избием или да тръгнем веднага с надеждата да не ни подгонят.Ако го направят ще се наложи пак да ги убием.
-Тръгваме.-заяви Аная и Стрижникът понечи да спори,но бързо затвори устата си и без да спира да се оглежда се качи на коня си го сръга в хълбоците.
Трите жени веднага го последваха,но не бяха изминали и десетина метра когато се чу силен рев и пред тях изкочи един от орките.Беше нещо като пародия на човек.Кожата му беше зелено-кафява,доста плътна и противна.Два от зъбите му бяха достатъчно дълги,за да стърчат от изкривената му уста,а зветът им беше нещо средно между жълто и кафяво.Снаряжението му беше просто.Желязна броня покриваща по-голяма част от тялото му, назъбен меч дълъг почки колкото ръката на момичето от дланта до рамото,а краката му бяха боси и мръсни.Черните му очи се фиксираха върху стражника като най-потенциална заплаха.
Стражникът и орка кръстосаха мечовете си и в един миг се чуваше само удара на метал в метал.Факта,че е на гърба на коня не се отразяваше никак на стражника,дари напротив.Тъй като орка беше почти два пъти по-голям от всеки нормален човек,дори по-висок от Стражника,това като че ли му даде предимство.
Неочаквано още два орка изкочиха от дърветата и скочиха към жените.Преди дори Моарейн да успее да изкрещи от изненада Елайда стисна с една ръка юздите на коня,а другата насочи напред и след миг единия от орките пламна и той закрещя от болка подскачайки и ревейки като обезумял.Другия отстъпи крачка назад ръмжейки предпазливо и показвайки жълтеникавите си зъби заплашително.Стражникът успя да отсече главата на другия орк и извика.
-Тръгвайте!Веднага!
Моарейн сръка Карра с пети и колената и кобилата се понесе напред,последвана веднага от тази на Аная.Елайде се забави само секунда и после ги последва.Стражника тръгна последен,а орка се поколеба.За всеки случай Аная запрати по него кълбо огън,което се разби на метър пред краката и го разголеба напълно.Или поне така изглеждаше.
Продължиха в галом докато не се отдалечиха достатъчно,после позабавиха ход съвсем леко.Елайда настояваше да бързат,не че беше толкова изплашена,просто мразеше тези същества.
Моарейн беше потънала в мислите си.Орки.Никога не беше виждала подобни същества.Мислеше си,че това са празни приказки.Че това са някакви измислени същества от приказките на някой веселчун.Но уви,бяха истински.Съвсем истински.
-Тук пътищата ни се разделят.-обяви неочаквано Аная и гласът й достигна до момичето като през далечен тунел.Моарейн се огледа.Слънцето бавно изгравяше,а те се намираха на широк път,който се разклоняваше.-Върви оттук.-Аная й посочи лявото разклонение.-Върви оттук.-Аная й посочи лявото разклонение.-до четири-пет дни ще стигнеш до Кемлин.Пази се,дете.И нека Светлината бди над теб!
-Благодаряви,Айез Седай.-отвърна Моарейн в лек поклон.-Светлината да ви освети и вас,и да не ви изоставя!
Аная се засмя и махна с ръка.
-Внимавай да не попаднеш на други орки,Моарейн.Доста е необичайно да ги виждаме в тази част на света.Те почти никога не се отдалечават много от Северните планини.Е сега най-добре тръгвай!
Моарейн кимна и обръна коня си и го сръга с петите при което той препусна в галом по левия път.Обърна се само веднъж за да види,че другата група поема по десния път,но никой от тях не се обръща.
„Сега си сама Моарейн.Трябва да се справяш сама.”

Брой мнения : 48 Registration date : 23.05.2007

Мелия почна работа когато бе едва на петнадесет...Вече бяха минали две години,а момичето ставаше все по-хубаво,все по-способно и отдадено на работата със всеки изминал ден.Премъдрата на селото бе казала,че ако е знаела по-рано за способностите на Мелия(не некромантските)би я взела веднага за нейна ученичка,но вече е твърде късно за обучението й.Въпреки това Лия не обичаше много да се занимава с учение за билките и тяхното приложение в изработнаве на лекове за различни болести,нея я влечаха приключенията...Силните усещания...Битките...Дори магията,макар че момичето не вярваше много в магии и тяхното съществуване.Некромантиката също не я влечеше и единственото,което поравеше по цял ден бе да работи на полето без почивка.Ръцете и бяха загрубели,имаше мазоли,лицето и раменете и бяха изгорели от жежкото слънце,но въпреки това Мелия вършеше задълженията си с много обич,ухота...радваше се на работата...
Всичко това се промени,когато внезапно фермерите,при които работеше,умряха.Премъдрата каза,че за тяхната болест не може да се намери лек и няма надежда за спасение.В малкото време,което оставаше на бедното семейство те написаха завещание,в което преписаха всичко на Лия тъй като нямаха деца.След няколко дни се споминаха...Мелия продаде фермата и полето с тютюн.С част от парите направи подобаващо погребение на господарите си,а другата задържа за себе си.Нямаше да ползва парите за да си накупи материални неща или малка къщурка,за което и стигаха,не..Щеше да задели сумата и да я ползва при много голяма нужда...А такава щеше да има,защото след като отново остана сама Лате реши,че ще е най-добре да се опита да се върне при елфите.Пътят не бе дълъг,на няколко дни с кон.Мелия предварително бе взела един кон от фермата на име Рейвън.Беше много непокорен и господарите тъкмо бяха решили да го продадат когато се появи Лия,единствената която успя да го обуздае.От тогава той стана нейн.Заедно бяха преминали през доста приключения...При тези мисли Лия се усмихна вяло и възседна добичето.Препусна по пътя който извеждаше извън селото,като погледна за последен път фермата,която бе нейн дом за толкова дълго време.Сълза се отрони от окото й,но тя бързо я избърса и сръчка коня с крака за да препуска по-бързо...

* * *

След няколко дни глад,жажда и няколко неприятни премеждия Мелия се добра невредима до кралство Ясион...Кралството на елфите...Всичко наоколо бе като красива пролетна картина...Водопади се разбиваха на млечна пяна в близките скали,а наоколо бе зелена дъбова гора,покрита с мъх...Ухаеше прекрасно...Природата тук бе неописуемо красива...Елфите се грижеха за всичко и то цъвтеше с чуден цвят.Но сътбата на Мелия не съдържаше елфски живот дори напротив...Щом стигна до главната порта,от която се влизаше към замъка и изобщо града един елф я попита грубо,докато я изучаваше с проницателните си стъклено сини очи..."Точно като моите"помисли си Лия...но после прекъсна мисълта си за да го чуе:
-Какво дирите тук?!Знаете че не сте желана.-очакваше момичето да напусне,но не стана така.тя пристъпи крачка напред и отвърна:
-Аз съм Мелия Лате,дъщеря на Арвен Тирис и имам право да съм тук точно колкото и вие.-въпреки че бе ядосана гледаше да спазва благоприличие.Елфът я огледа миг,два сякаш за да се увери,че момичето не лъже,но нямаше как.Мелия приличаше изумително на майка си.Висока,с тъмка фигура,черна коса спускаща се до кръста и със стъклено сини очи.Имаше и специфичните остри уши като на всеки елф.
-Майка ви умря Мелия Лате,а вие,ще ви повторя,не сте желана тук!-след,което понечи да си тръгне.Явно нещо видимо го разтревожи и той бързаше да съобщи на някого кой го е посетил и колко всъщност опасен е този човек за елфите.Лия знаеше това,но не се отказа.
-Но аз няма къде другаде да ида.-отвърна отчаяно момичето...Бе изгубило всичко,а сега и това...Почувства се изоставена,нежелана,слаба...
-Съжалявам..-успя да каже само елфът,но личеше по изражението му,че никак не се разчувства.Всички в Седемте Кралства,освен Айез Седай,се страхуваха от некромантите.За тях това бе лоша поличба,беше опасно,а и те биваха масово избивани,не ти трябва да се забъркваш с такива...Дори елфите вярваха в това и сега Мелия бе отхвърлена и от тях...момичето понечи да си ходи свело глава,а сълзите напираха в очите й.
-Хванете я!-извика изведнъж мъжки глас,след което портите на града се отвориха и отвътре изскочиха няколко въоръжени с лъкове елфи.Мелия веднага се метна на коня си и препусна.Елфите опънаха лъковете си и пуснаха стрелите...Една уцели Лия в рамото и тя падна от Рейвън глухо на тревата,претъркаля се наколко пъти и спря в безсъзнание до един дънер.Конят от своя страна препусна някъде през гората.
"О,Светлина,какво стана...Те ще ме убият...Стегни се Мелия...Аз..."мрънкаше си Лия.След малко изпадна в безсъзнание.Чуваше се някакъв женски глас "Ще я убиете!Казах да не стреляте без мое нарежданено" той ставаше все по тих,далечен...сякаш Лате бе сложила покривало на главата си за да не го слуша...Скоро всичко утихна....
Мелия се размърда и отвори очи.Намираше се в нещо като колиба.Бе поставена на легло,а рамото и бе превързано.Тя се пораздвижи,опита се да си спомни и точно всичко й се изясняваше когато една елфка влезе при Лия.
-Как си Мелия Лате.-попита я елфката.Защо я наричаше с пълното й име.
-Какво беше това нападение.Щяхте да ме убиете.-отвърна Мел и огледа раната си
-Простете за това.И все пак знаете,че не сте желана тук.-смени темата елфката-Но тъй като сте част от нас решихме да ви помогнем.Днес ще напуснете краство Ясион.Ще пътувате само на изток докато не стигнете до Кемлин.Там ще се погрижат за вас...и още нещо..-добави преди да напусне колибата-Не споменавайте на никого за това-тя посочи некромантския медальон-имате думата на елфите,че и ние няма да го направим.
-Да..разбира се!-отвърна Мелия някак странно.Медальонът и напомняше за всички лоши моменти от нейният живот,но беше и част от нея...Част която тя не искаше и не можеше да приеме,но която бе още в нея..Чакаща да изригне с пълна сила.-Само един въпрос?!-обърна се Мелия към елфката
-О,да..-отвърна другата сякаш прочела мислите на Лия-намерихме конят ви наблизо.Той ви чака пред главната порта.Нахранен,напоен и в отлично здраве.Ще ви помоля да тръгнете веднага,не се бавете.
-благодаря...-кимна благодарно Мелия и забърза към портата.Това място я потискаше и без това,сякаш тук не бе мястото й.
-Нека светлината е с теб Мелия Тирис.-отвърна елфката и се усмихна.За първи път наричаха Лия с фамилията на майка й и момичето реши,че за в бъдеще ще е по-добре да се назовава така.Лате бяха известни некроманти,а никой не ги обичаше,освен Айез Седай разбира се,те не ограничаваха никого до проихода му,а до възможностите му.Мелия стигна до Рейвън и се качи на седлото след което бързо препусна и скоро се изгуби в гората.Портите на кралстово Ясион се затовриха безшумно зад нея,а на една от кулите седеше красива жена облечена в бяла роба.Бе висока,с тънка фигура и дълга начупена,до кръста коса.Очите й бяха стъклено сини като на Мелия,а весела усмивка играеше по лицето й.Тя остана загледана в препускащия през гората кон и момичето на него...
"Върви дете мое.Аз съм с теб...Светлината е с теб..."

Брой мнения : 7 Registration date : 12.06.2007

(Извинявайте за закъснението ... и глупостите дето ги пиша)

-Какво ще кажеш за братчето ми,Дели? - ухили се Нимерия.
Дели се извърна към нея и само се усмихна,като продължаваше да подрязва листата на есно цвете.
-Внимавай! .- предпреди я Нимс,но усмивката не слизаше от рицето и.
-Нищо няма да ми стане!От както пораснах достатъчно,за да помагам се грижа за градината. - отвърна и спокойно Делерина. - Няма да се порежа.
-Ох,ама и ти си един инат!
Звънтящият смях на двете момичета изпълни помещението.Делерина Арин се смееше рядко.Само,когато беше с Нимерия.Опитваше се да подтисне веселите емоции,защото всичко хубаво в живота и рано или късно изчезваше.Когато тишината настъпи отново,тя потъна в мислите си.
Някъде далеч,много далеч,Нимс и говореше нещо на Бран,но Дели не чуваше.Арин много обичаше момчето,но винаги,когато го гледаше сърцето и се късаше.В него,момичето съзираше Робърт.Съзираше това,което Робърт би могъл да бъде.Ах,само,ако не беше болен!Какво не би дала,за да може да види братчето си да игра,да подскача,да е щастлив...О,тогава всичко би било различно!Очите и се наляха със сълзи и тя изпусна ножицата си.Успя да чуе изненадания вик на приятелката си,за да се освести и побягна.
За малко не се блъсна в Бран,но доста изкусно го заобиколи и избягна неприятната случка.Пред очите и беше размазано,заради сълзите,а до слуха и достигаха отделни думи,които не успя да свърже в свястно изречение.
Прескачаше по две стълби на веднъж,само и само да стигне до стаята си.Имаше нужда да изплаче всичките си болки.Предпочиташе да е в стаята си,за да не се случи да се разплаче при хора.Бутна вратата на стаята си,а като влезе я затръшна така силно,че без съмнение я бяха чули всички.Седна внимателно на леглото и закри лицето си с ръце.
Ах,защо беше толкова трудно!?Защо се случваше на нея?Дели не допускаше нито за миг,че тя не е единствената,която страна.Но да гледа майка си и брат си така бе непоносимо,а след смъртта на баща...О,защо и баща и?
Откъм вратата се чуха стъпки и момичето вдигно обляното си със сълзи лице.
-Мамо! - проплака Дели и се втурна към нея.Когато потъна в прегръдката на майка си почти забрави за болката си.

Брой мнения : 114 Registration date : 19.05.2007

Нимерия поклати бавно глава и изцъка недоволно с език.Нещо ставаше с братовчедка й,а Нимс можеше лесно да се сети какво.Но..какво можеше да стори?Как да й помогне?О,само да можеше с удоволствие би изцерила Робърт от проклетата туберкулоза,която го съсипваше и взимаше всяка капчица живот от бедното дете.Тя погледна към Бран,който продължаваше замислено да се вглежда в картината на стената и от време на време да си поема дълбоко въздух.Нимс бавно се изправи и оставяйки една саксия на мястото й,тръгна към братчето си.Бран не усети,че се приближава,докато тя не сложи ръцете си на раменете му и не го целуна нежно по бузата.
-Не съм на три-изръмжа недоволно момчето и разтърси рамене.И въпреки това,сестра му не помръдна.
-Знам това-увери го сигурно тя-Но нима трябва да ми пречи,за да те целувам?
-Чувствам се като хлапак на три-отвърна Бран с въздишка-Къде отиде Дели?
-Избяга.Недей,Бран,няма да й помогнем-допълни,защото момчето още малко щеше да се втурне към коридора.
-Заради Роби,нали како?Той е много зле.
-Да-потвърди Нимерия.Повечето хора биха скрили истината от тринайсет годишно момченце,нямащо си и най-малка представа какво от туберколозата,но не и тя.Според нея,той заслужаваше истината.Нима нямаше да разбере?Щеше.Колкото и странно и глупаво да звучеше.
Двамата помълчаха малко,гледайки картината.Мислите на Нимс бях далеч от тук,насочени към Делерина и Робърт.Обичаше ги много.Сега те бяха нейното семейство и не можеше да понесе мисълта за болното дете.Всички й грижи към Бран бяха,защото го обичаше.Момчето обаче не разбираше.Но и сестра му не очакваше.Затова тя безмълвно търпеше всичките му роптаения заради постоянното надзираване.
-Коя е тя?-попита след малко Бран,сочейки момиченцето-Много е красива.
-Какво разбираш ти от красота?-с насмешка отвърна на въпроса с въпрос тя
-Повече от колкото смяташ-дребосъкът вдигна гордо брадичката си-Е,коя е?
-Вайълент Арин-спокойно му каза Нимерия-Знаеш ли,Бран,мъжете от родът Арин от години са пазители на Изтока.И,разбира се,живеят в Орлово гнездо.Повечето от тях са се свързвали с жени от рода Тъли.Явно са били доста внушителни-тук и двама се засмяха-Шест поколения подред.
-Ами тя?-Нимс вдигна вежди-Вайълент,кога е живяла?
-Доста си любопитен за незаинтересован..-тя се ухили
-Аз се интересувам-настоя Бран-Хайде,како,разкажи ми за Вайълент.Искам да науча повече за нея.
-Ами..не знам много,но..ще споделя знанията си с теб-усмивката й беше топла и нежна-Ела.
Тя го хвана за ръката и влязоха в градината.Нимерия се настани на стола си,а Бран срещу нея.Чернокосата хвана едно цвете и почна да си играе с листата му,докато братчето й нетърпеливо тропаше с крак.
-Откъде искаш да започнем?-попита го закачливо
-Ами..например от раждането й-сви рамене Бран-Искам да разбера всичко!
-Добре,добре-примири се Нимс-Значи..мисля,че се е родила преди около 30-тина години.Била е по-голямата сестра на чичо.Тоест..леля на Дели и Робърт..Била е наистина красива,с неизмерим чар.Картината го доказва.Правена е,когато Вал е била на около...7.Още тогава се е отличавала от останалите от семейство Арин.Ако не си забелязал,всички са с тъмни коси..Чичо беше с тъмна коса,и родителите му също.Очите й също.Била е пълната противоположност на семейството си.И е била най-обичаното от всички дете.Малка,невинна и с много замайваща усмивка.Проблемът при нея бил,че имала склонност да общува с прислугата и стражите.Всички те отказвали да говорят с нея,знаейки,че това ще им струва работата,но тя се разплаквала и те склонявали.През годините й тук сменили повече стражи,отколкото през историята на Орлово гнездо.Детството й минало безгрижно.Прекалено даже,ако питаш мен.
-Била е невероятна..-прошепна Бран като омагьосан
-Изслушай ме-помоли го Нимерия-Когато станала на 16,обаче,по думите на чичо,започнала да откача.Често се затваряла в стаята си и гледала като дух през прозореца.Била доста чалната.Понякога можела да нацелва времето.Смяхната работа.
-Значи е полудяла?!-възкликна момченцето уплашено
-Мисля,че да.-сви рамене чернокосата-Веднъж,когато бях малка и дойдох на гости тук,чичо ми разказа за леля Вал.Но повярвай ми,това,което чу сега съвсем не е всичко..
-Искам да разбера повече-настоя Бран,плесвайки с ръце
-Ще разбереш-увери го Нимс и продължи-Та..Вал откачала..Родителите й също.Не можели да гледат любимата си дъщеря така.Особено майка й.Било тежко преживяване.Един ден..по-скоро една нощ,тя просто изчезнала.Охраната твърдели,че някаква странна жена е дошла да я вземе и Вайълент доброволно тръгнала с нея,но повечето се съмнявали така.Дори и аз се съмнявам.Дълго време я търсили.Вижда се,че не са успели.Бабата на Дели разказваше,че е станала една от онези..мисля,че се казваха Айез Седай..Но откъде е чула тези истории,не се знае.От изчезването й минали 13 години.Тоест,била е едва на 17...
-Колкото теб?
-Колкото мен..-Нимс въздъхна и остави цветето на страна-Историята не е особено интересна,нали?
-На мен ми беше интересно-каза някой,туко що влизащ в стаята.Беше Джон,който явно бе чул само края на „приказката”,но все пак държеше,че е хубава.
-Изкъпа ли се?-изгледа го накриво Нимерия,а Бран се разхили
-Дам-потвърди Джон някак обидено-И няма да е зле,ако престанеш да се подиграваш с мен.
-Разбира се-момичето закима и после се усмихна-Хубаво е,че си тук.-Джон само кимна отсечено и се настани на един от свободните столове.
-А за какво всъщност говорехте?
-За Вайълент Арин,момичето от картината-изтреля Бран и сви рамене при погледа на Нимс-Какво?Той може да знае още нещо..
-Чувал съм за нея-потвърди Джон-Казват,че е една от онези..вещици..
-Да бе,вещици-Нимерия извъртя очи и изцъка с език-Наричат се Айез Седай.
-Да,да,все тая-размаха ръце стажът и продължи-Разправят,че още била жива.И наистина била една от тях..
-Нима ти вярваш в Айез Седай?-отново го прекъсна чернокосата
-Да,защо?
-Според мен не съществуват.-отговори Нимс
-Според теб и ние щяхме да сме най-щастливото семейство на света,но не стана така..
-Това е различно.Някога виждал ли си една от онези?Не,нали?!Така че,те не съществуват.-момичето повиши тон и се усмихна победоносно
-Нимс,не бъди глупава.Тези ..жени ги има наистгина.Сигурен съм.-Джон се изправи
-Докажи го-сестра му се оплези и прокара пръсти през косата си.
Сняг въздъхна и седна на мястото си,тежко поемайки си въздух.Защо воубще си бе помислил,че може да спори с нея?!Та Нимерия никога не бе позволявала да й противоречат,дори тя да не е права.Имаше прекалено твърд характер за момиче с високо потекло.Чернокосата от своя страна само го изгледа с усмивка и се обърна към Бран,който тихичко плесна с ръце.И тримата се засмяха едновремено.
-Какво ще правим сега?
-Конна езда?
-Нем..бой с тъпи мечове?-предложи на свой ред Джон
-Да!-извика момченцето и погледна умолително към Нимс,която обаче поклати глава
-Не позволявам по никакъв параграф да докосваш оръжие.Поне не засега.
-Не бъди лоша-порица я Джон-Нищо нямя да му стане.Все пак един ден все ще докопа нечий меч.Ти започна да се упражняваш,когато беше на 13.
-Той е на 12!-възкликна тя и погледна към Бран-Сигурен ли си,че искаш да се подложиш на мъчението да се биеш с Джон?Имай предвид,че е доста силен и може да те нарани..
-С тъпи мечове!-извика Бран в отговор и закима-Искам,да,и ти си длъжна да ми позволиш.
-Щом казваш-съгласи се тя и метна един поглед на стражът,който се подхилкваше едва доловимо.
Тримата напуснаха градината,вървейки по мраморния коридор,който Бран така обичаше.Преди да си тръгнат отново погледна към картината на Вайълент.Дали наистина бе полудяла или бе станала Айез Седай?Била е едва на 17..Колко ли е тежко?!Момченцето не знаеше на кой да вярва..Кака му казваше,че тези „вещици” не съществуват,а Джон,че съществуват.И Бран се чувстваше раздвоен.Той изцяло се бе отказал да слуша какво си говорят Нимс и Сняг и бе зает с неговите си мисли.Така му се искаше да отиде в близкото градче и да разбере повече за тази мистериозна жена.Историята разказана от Нимерия и допълнена от Джон и спорът им съвсем бе разпалила любопитаството му.”А какво повече искаш да научиш?Това е всичко за нея..”,нашепваше едно гласче в главата му..”Може би повече за Айез Седай..Може би искам истината”.
„А каква е истината?”,отново се обади гласчето.”Какво ти пука дали Айез Седай съществуват?”
„Нещо ми подсказва,че трябва да знам!”,той тръсна истинктивно глава,при което сестра му го изгледа кисело,разрошвайки косата му.
„Ти нямаш шесто чувство..”,отвърна нахалното гласче,но Бран сякаш успя да спре,преливащите си мисли и да се насочи към водещия се сега разговор.
-Елате да вземем дървените мечове от конюшните.-подкани ги Нимс и двамата неохотно я последваха.Джон се опита попита зашо крият „оръжия” в конюшната,но се отказа и само отвори и затвори устата си.
Тримата появили се в конюните бяха странна гледка за прислугата.Нимс каза нещо на едно марливо момченце,което й донесе два дървени меча,доста добре изваяни.Тя ги подаде на братята си,посмигна им по веднъж и махна с ръце да излизат навън.
Денят беше студен,но на никой не му правеше впечатление.Всички бяха навлечени с дебели дрехи и от една страна брулещия вятър беше освежаващ.Чернокосата се настани върху един стар дънер и скръсти ръце пред гърдите си,внимателно наблюдавайки как другите двама застават по местата си.
-Хайде,Бран-викна Джон и дърветата се кръстосаха.Едно,две,три..Малкия пристъпи няколко крачки назад,едва парирайки атаката.И отново..и отново..След около 20-тина минути Бран бе повален на земята и разтриваше левия си лакът,докато Сняг държеше двата „меча” и се смееше.-Нимс беше права-каза след малко-Ти наистина си на 12!
-Предполагам си очаквал друго-измърмори недоволно Нимерия,която се озова зад гърба му-Време е да се прибираме в къщата.Сигурно е станало обяд.
Никой не изрази съпротивление и те се насочиха обратно към къщата,която им се струваше така приветливо топла.Чернокосата ги остави в кухнята,където вкусни гозби бяха наредени на цялата маса и тръгна нагоре по стълбите към стаята на Делерина.Цяла сутрин я бе оставила да плаче,сега трябваше да й помогне да се оправи.
Почука няколко пъти,но отвътре не се чу отговор.Поредно почукване,още веднъж нищо.Нимс измърмори нещо и натисна дръжката,леко поглеждайки през процепа.Дели стоеше до отворения прозор,косата й се вееше и тя изглеждаше прекалено странно.
-Добре ли си?-попита тихичко Нимерия,тупвайки на леглото.
Делерина само поклати глава и за миг се обърна,за да погледне братовчедка си.
-Не се измъчвай-помоли я Нимс-Роби ще се оправи.Предчувствам го.
-Ти не разбираш.-промълви тъжно Дели
-Да,не разбирам-отвърна криво чернокосата-Сестра ми е в плен,родителите ми и брат ми са мъртви.
-Не е същото.Аз не мога да го помогна.Гледам го как умира и не мога!-каза съвсем спокойно,но братовчедка й я изгледа накриво.
-Както кажеш-тя сви рамене-Просто не бива да се обвиняваш.Ти..съвсем не си виновна..
-Не искам да говоря за това-прекъсна я Арин-Да слизаме.
Двете тръгнаха към кухнята,където вече се бяха събрали останалата част от семейството.Настаниха се на масата без да кажат и дума.Така мина и целия обяд.Всеки беше зает съ своите мисли кои от кои по-странни.Тишината се нарушаваше само от тракането на вилиците и глиповете на Лиза,която просто не можеше да сдържи сълзите си.Дели я гледаше отчаяно и постоянно извръщаше глава,подтискайки болката си.Нимерия честичко я потупваше успокоително по рамото,а Джон и Бран не вдигаха глави от чините си..
**
Нощта падна бавно над Орлово гнездо и то замря.Всички се прибраха по стаите си умърлушени.Пъхнаха се под топлите завивки и почти веднага заспаха.Прекалено много неща ги измъчваха.Прекалено много мъки се бяха стоварили на главата на едно честно семейство.А те не заеха колко още им предстои..
Една ниска фигурка се измъкна от вратата и тръгна към главните порти.Беше с дълго тъмно наметало,влачещо се след него.”Защо,по дяволите,тя е толкова по-висока от мен?!”-почуди се Бран,намъквайки качулката.Наметалото не беше негово,а на Нимерия,която сега си спеше дълбоко и не бе усетила как малкото й братче се бе промъкнало в стаята й и откраднало мантията й.Сега Бран бе зает да дърпа портите,въпреки че съвсем не му се отдаваше.
-Хей,какво правиш там?-извика някой от стражите и цялото тяло на момчето изтръпна.То бавно се обърна,без да показва лицето си.
-По заповед на Лиза Арин,трябва да напусна крепоста.Моля да ми отворите-каза го с дебел дрезгав глас,опитвайки се да наподоби този на Джон.Почти без успех обаче.
-Кой си ти?Свали качулката!-викна в отговор стражът
-Не мога.Не ми е позволено-измърмори Бран ядосано-Отвори ми веднага!
Човекът срещу него се поколеба,но след малко кимна и с помощта на още един отвори портите,колкото момчето да се измъкне.То благодари тихичко и с бързи стъпки тръгна по пътя към близкото градче.Планът му беше глупав и необмислен,но той не го осъзнаваше.Щеше да поразпита хората в хановете за тези Айез Седай.Огромното му любопитство щеше да го вкара в беля един ден,но Бран не слушаше никой,а и нямаше намерение.Само се надяваше сестра му да не разбере,защото иначе не си преставяше какво ще му се случи.
Пътя беше само километър и скоро той забеляза светлините на малките къщички,сякаш огъващите се под гъстата мъгла.Нахлупи още повече качулката си и навлезе по главната улица в градчето.Движеше се бързо,като сянка,често завивайки надясно.Беше се насочил към източната част,където се намираше най-големия хан в града.От прозорците често се подаваха любопитни лица,гледайки го изпитателно и предценително.Бран се опитваше да не им обръща внимание,но о дразнеха.
-Скокливото пони-прочете той на глас и бутна вратата със замах.
Пред него се откри едно неголямо помещение,задимено отвсякъде,пълно с пияни хора.Някои от тях танцуваха в средата,като бяха изместили масите настрани,а други пееха и удряха с юрмци,викайки несвързани работи.Момчето видимо се отврати и направи странна гримаса.Бавно се приближи към бара,където го посрещна един мръсен и дебел човек.
-Една бира-каза го с възможно най-дебелия си глас и след секунда,две,барманът цопна пред него пълна халба.На Бран обаче съвсем не му се пиеше.Той бе тук за друго,но не виждаше трезвен човек,който би могъл да му свърши работа.Отпи една глътка и му се доповръща,но се сдържа.-Кой може да ми каже нещо повече за Айез Седай?-зададе въпроса си тежко,все едно,че е възрастен,въпреки че който и да е го видеше,щеше да разбере,че не е така.
Мъжът се смръщи ядосано,но отговори дрезгаво
-Ей там,в ъгъла-махна с дебелата си ръка някъде към едната част на бара.
Момчето кимна,загърна се в наметалото си и се насочи към там,едва избягвайки юмрука на един пияница,смеещ се извратено.
В ъгъла,на една самотна маса стоеше черна фигура.Приличаше повече на мъж,с тази качулка,затова Бран реши,че е от този пол и набързо седна срещу него с халбата си.
-Наздраве-поздрави и удари чашата в тази на събеседника си,пийваки си отново.Второ прилошаване
-Наздраве-отвърна човекът-Ти си джудже,нали?
Бран видимо се засегна от думите му и вирна брадичката си.
-Не-отсече-Човек съм.
-Значи си от дребния вид?
-Какво имаш предвид с това?-Бран удари по масата с юмрук
-Че си дете-човекът се разсмя и две зелени очи се подадоха изпод качулката.Момчето ахна,закривайки уста с ръце.Срещу него стоеше жена.И то доста красива жена.С дълга руса коса и мнобо нежни черти.
-Бран Старк-инстинктът му показа,че трябва да си каже името и подаде ръка,пускайки качулката си.
-Приятно ми е,Бран-отвърна жената,ръкувайки се с него-Какво те води насам?
-Честно ли?
-Мисля,че можеш да ми се довериш-тя му намигна и сплете пръстите си на масата-Е?
-Исках да науча повече за..Айез Седай-очакваше тя да се учуди,но русокосата само кимна,сякаш бе очаквала да каже точно тава.
-Аз мога да ти кажа-увери го тя-Но,трябва да сключим сделка.
-Сделка ли?
-Сделка-потвърди жената-Готов ли си да ми обещаеш да направиш,каквото поискам,ако ти разкажа всичко за Айез Седай.
-Всичко?Откъде знаеш всичко?-Бран повдгина вежди
-Това ще си остане моята малка тайна.-отвърна тя-Е,готов ли си да ми обещаеш?
-Обещавам..-прошепна момчето и прехапа устни

Слънцето вече се скриваше зад хълма,който препречваше пътя й.Усещаше тялото си някак чуждо.Мускулите я боляха от непрестанната езда,а гърба й се беше схванал до такава степен,че имаше чувството,че ще си остане прегърбена за цял живот.
В момента Карра пристъпваше бавно по пътя,изморена почти колкото господарката си. Два дни и половина непрестанна езда,с няколко малки почивки колкото да хапне нещо и коня да си отпочине,и момичето сега беше на ръба на изтощението.
Когато изкатериха хълма Моарейн въздъхна облекчено.Сутринта беше срещнала някакъв фургон,чийто собственик й бе казал,че по залез ще стигне някакво село,ако поддържа нормален ход.И ето,че успя.
Сръга рязко кобилата и тя изцвили сякаш в протест,но послушно ускори ход преминавайки в галоп право надолу.Не беше кой знае колко голямо-двадесетина къщи със сламени покриви,спретнати доколкото можеше да отбележи човек,с малки дворчета отпред покрити с зелено-жълта трева.Хората като че ли не я забелязваха особено-хвърляха й понякога единични погледи и си продължаваха работата все едно това е нещо обичайно.
Не й отне много време да намери хана на селото-беше единствения,с голяма дървена табела с червен надпис „Пътуващия странник” и бе изобразен силует на мъж,яхнал кон и спуснал ниско качулката на наметалото си.Не й бе направило впечатление преди,но освен обикновените селяни,тук-таме се мяркаха и въоръжени мъже.Не много,но все пак достатъчно,за да ги забележи човек.
Завърза юздите на Карра за един от клоните на дебелия дъб пред къщата и оправяйки полите на роклята си,влезе в хана.
Беше почти препълнен,но не бе изненадана от това.Повечето посетители бяха войници, но се виждаха и селяни.Някакво момиче,едва три-четири години по-възрастно от самата Моарейн,пееше някаква песен с доста особен текст при който ушите на повечето хора щяха да пламнат като пожар,но като че ли почти никой не й обръщаше внимание освен най-близкостоящите,но те като че ли следяха повече краката й,отколкото текста.
Няколко души й хвърлиха бегъл поглед,дриги не толкова бегъл,но като цяло почти никой не я забеляза.Моарейн продължи да се оглежда и най-накрая погледа й се спря на мъж на средна възраст,доста пълничък и с огромен корем,който носеше изкрящо бяла престилка.Ханджията.
Без колебание,а и нямаше сили вече да се колебае,тръгна към него и чак когато вече беше на няма и две крачки от него той се обърна и й се усмихна широко.Имаше големи розови бузи и ниско чело,носът му беше прекалено голям за малката глава,а очичките-съвсем мънички като на прасе.Общо взето той изглеждаше точно на това.
-С какво мога да ви помогна?-попита любезно той.
-Имате ли свободни стаи?-попита също толкова любезно Моарейн усмихвайки се едва ли не мило. „Ще му се умилквам аз на тая буца сланина!Има стаи!Само дето няма да ми даде!”
-За вас ли?-попита той като че ли не беше очевидно.
-Да,за мен.-отвърна момичето едва сдържайки остротата на гласа си.
-Не,съжалявам,всичко е препълнено.-отвърна мъжът с мазна усмивка и Моарейн за миг съжали,че не е в нея пръчката й да го запардоса с нея по главата.-Както виждаш има доста войници,стаите са взети...съжалявам.Ще трябва да си потърсите друго място.
„Под някой храст например,където онези орки могат да ми прережат гърлото преди да съм съумяла да изпищя!”-помисли си ядно тя и тъкмо отвори уста да каже нещо когато зад нея се приближи някой и постави ръка на рамото й.
-Ех,Бейл,не бъди толкова груб с гостите ми!-изсмя се мъжът срещу ханджията,чиито очички бяха се ококорили срещу него.
-Както наредите милорд,разбира се милорд!-закланя се припряно ханджията,а Моарейн едва си позволи бегъл поглед с крайчеца на окото си.Малко зад нея стоеше висок мъж,по-възрастен от нея с пет-шест години и с бял плащ,а от лявата страна върху гърдите му беше избродирано златно слънце.На рамото му бяха вързани три златни пискюла,показващи ранга му.
Погледът й се плъзна по другите присъстващи.Толкова беше изморена,че изобщо не беше забелязала с какво са облечени войниците.Селяните се преструваха,че това е нещо обичайно,но тя можеше да види страха в очите им.Всички тези войници бяха Чеда на Светлината.Мъже,заклели се срещу Тъмния и всеки негов поддържник до такава степен,че хората се страхуваха от тях почти колкото от Айез Седай.Обвинят ли те за Мраколюбец,независимо дали с право или не,разпитвачите им щяха да измъкнат признание от теб чрез най-отвратителните мъчения.
„Гледай никога да си нямаш взимане-даване с Бели плащове или Айез Седай!”-казваше баба й Наена.Беше доста сприхава жена,но съветите й винаги се оказваха полезни.А сега ето,че се забърка и с Айез Седай,и то доста дълбоко,и с Бял плащ.
„Страхотна я забърка,няма що!”-нахока се тя.-„По безопасно щеше да е да спиш под някой плет!!”
-Тя при вас ли идва,милорд?-попита почти ужасено ханджията.Да изпъдиш гост на Бял плащ или по какъвто и начин на го обидиш си беше чиста лудост.Моарейн преглътна възможно най-тихо опитвайки се да задържи на лицето си неразгадаемата си физиономия.
-Да,Бейл,при мен идва и се надявам,че не си се държал лошо с нея.-отвърна хладно Белия плащ,а ръката му още стоеше на рамото й.Моарейн имаше чувството,че не ръка и цяла канара се бе подпряла на рамото й.Краката й бяха станали от олово,а езикът й се бе оплел до такава степен,че не беше сигурна дали ще може да отговори ако я попитаха нещо.
-Не,милорд,съжалявам...-той огледа грубата селска дреха,с която беше облечена като че ли се чуеше дали не е някой „милейди”,която се е предрешила като селянка,за да не я познаят любопитни очи.-милейди,ако съм ви обидил с нещо.Аз си помислих,че...
-Достатъчно.-нареди Белия плащ.-Имаш ли свободни стаи?
-Не,милорд.Наистина няма.Всички са заети с Чедата ви,милорд,да ви освети Светлината.-незнайно как дебелия мъж се преви на две и за миг заприлича на голяма топка,с лъщещо голо теме и израстъци от кафеникава коса,която скаш беше изникнала не` на място на главата му.
-Добре.-отвърна със същия равнодушен глас другия мъж и ръката му най-сетне се дръпна от рамото й.-Нареди да занесат нещо за ядене в стаята ми,а също и вода за миене.И приберете коня и в конюшнята.
-Както наредите,милорд.-почти изхленчи Бейл превивайки се на две и отстъпвайки назад.Отдалечи се и привика две от прислужничките занареждайки им какво трябва да направят по най-бързия начин.Те явно споделяха страха му,че и повече така че се насочиха към кухнята почти тичешком.
-Последвай ме.-нареди Белия плащ и Моарейн чак сега обърна глава към него да го погледне.Беше почти с цяла глава по-висок от нея,със студени зелени очи,които се взираха пронизващо през нея и гладко лице.Късата му черна коса беше прилежно сресана,а плаща му щеше да задоволи с чистотата си всяка домакиня в селото си.
Малко неохотно Моарейн тръгна след него опитвайки се да измисли някакъв начин за измъкване от всичко това.
„В какво се забърках,Светлината да ме ослепи дано!Айез Седай!Орки!Бели плащове!”-мислите й се преплитаха една в друга,но тя беше твърдо решена да се измъкне жива и здрава от тази бъркотия.
Тръгнаха по стълбището водещо към втория етаж на хана и продължиха по площадката по коридора.Единственото,което се чуваше беше тихото потропване на бутушите на белия плащ,и едва-едва доловимото пристъпване на Моарейн.Ако искаше да се измъкне трябваше да прибегне до хитрост.
„Защо му беше да прави това,можеше да ме остави на улицата!”-бързо изпъди тая мисъл от главата си и се надяваше да не е това,което предполагаше,че ще стане.
Мъжът спря и бутна една врата и влезе оставяйки я отворена.За момент момичето се поколеба дали да не си врътне и да отпраши,но бе сигурна,че преди да е напуснала територията на селото щеше да бъде върната и тогава ще трябва да обяснява какво толкова крие,че иска да избяха „от Светлината”.
Пое си въздух и го последва в стаята затваряйки бавно вратата.Мъжът точно в този момент сваляше наметалото си и го хвърляше на леглото.Дълъг меч висеше до дясното му бедро,а миг по-късно вече беше на леглото.Явно не я смяташе за заплаха.А беше ли?
Изгледа я продължително,после се насочи към един от столовете до камината,която стоеше назапалена от доста време,и се настани на него правейки й знак да заеме другия.
„В последно време много хора взеха да ми нареждат какво да правя!”-помисли си горчиво Моарейн.-„Преди само Салде успяваше да ми се наложи,а сега всеки срещнат маха с ръка и трябва да му изпълнявам заповедите като вярно кученце!”
Стиснала зъби от яд тя се настана търпеливо на стола и впери поглед в камината дкато я наблядаваше все едно очакваше всеки миг да се прекърши и да си признае греховете.
След като няколко минути единственото,което се чуваше беше далечните разговори от улицата и виковете,той най-сетне се обади.
-Как ти е името момиче?
-Моарейн.-отвърна тя с най-плътния си глас и вдигна поглед към него.Нямаше да се страхува от него,нищо не беше направила!
-И какво те води насам,Моарейн?-попита той хладно,но момичето добови леката подигравка в думите му.-И не се опитвай да ме лъжеш,че си от съседното село или ферма.Някъде от Фалме?Предполагам?
Моарейн присви леко очи.Умен.Щеше да й е доста трудно.Акцента й не беше кой знае колко различен от тоза на другите в това село,но все пак се различаваше макар и малко.Образован.Бял плащ.
-Правилно предполагате.-отвърна спокойно тя.
„Трябва да се научиш да се държиш хладнокръвно!”-беше я казвала безброй пъти Аная.-„Ако страхът те парализира,ако яда те завладее няма да можеш да направиш нищо!Но ако си спокойна като повърхността на заленето езеро,и сигурна като камък можеш да се измъкнеш от всякаква ситуация!”
При тези думи Моарейн едва не се бе изсмяла.Не беше свикнала да въздържа чувствата си.Сайде не го правеше.Който речеше да й противоречи,си тръгваше най-често със синина по главата от дебелата й тояга.
Ето сега едно предизвикателство,което щеше да опита да премине хладнокръвно.
„Светлината да е с мен!”
-И какво правиш толкова далеч от вкъщи,момиче?
Моарейн го изгледа студено,явно май щеше да успее доста лесно да сдържи чувствата си.
-Пътувам.
-За къде?-поредния въпрос.
-Кемлин.-отвърна тя без да премества поглед от очите му.Какво очакваше да откопчи от нея?Че е тръгнала за Тар Валон,за да става Айез Седай ли?
„Чакай...кога реших,че изобщо ще ставам Айез Седай?!?”-скастри се сама тя.-„Отивам да се обича как да контролирам това...нещо...и се прибирам!В къщи!”
-И какво ще правиш в Кемлин?Доколкото ми е известно новоизбраната кралица все още се клати на трона си и не е най-безопасното място,за едно младо момиче.Поне докато не затвърди позициите си или не я свалят оттам.
-Това не променя нищо.-отвърна сухо Моарейн едва сдържайки се,на не затропа по страничката облегалка на стола.
-Смели приказки.-изсмя се Белия плащ.Нямаше ли да си каже името или трябва да го нарича „милорд”? „Естествено,че очаква да му викаш милорд!Сигурно и очаква да му мазниш като онзи идиот долу!”.-Но се съмнявам,че ще говориш така щом стигнеш Кемлин.
-Мога да се грижа за себе си!-почти изръмжа тя,но бързо се усети и възвърна почтителния тон.Можеше да се грижи сама...в селото си.Но в този град?Толкова ли беше лошо?
-Много упорито искаш да отидеш там въпреки,че ти казвам,че не е безопасно.Защо?
-Нужно ли е да отговарям?-изтреля те преди да се е усетила,но вече беше твърде късно да върне думите си назад.Стисна зъбите си скаш си притесняваше,че те отново ще се задействат без нейно съгласие,но само това.Лицето й остана също толкова безизрастно,а очите й-пак толкова студени като замръзнали езера.
-Да,нужно.-изсмя се мъжът и скръсти ръце.-Ако вървиш в Светлината,няма от какво да се страхуваш.
-Аз ВЪРВЯ в Светлината.-натърти момичето и щом забеляза подканващия му поглед продълги по-монотонно.-Отивам при леля си.
-При леля си?-възкликна подозрително мъжът.
-Да.Тя и мъжа й притежават хан в града и майка ми ме изпраща при нея да й помагам.
„Светлината да ме освети дано,колко лесно лъжа!”
-Как е името на хана?-попита спокойно мъжът усетил,че може да я хване в лъжа.-Аз съм от Кемлин,как се казва хана?
-„Кралски благослов”.-отвърна Моарейн.Наистина имаше такъв хан.Заедно с Аная бяха измислили достоверна версия ако й се наложеше да отговаря на подобни въпроси.Айез Седай беше предложила точно този хан,тъй като била в добри отношения с притежателя му и всеки път щом имала работа в Кемлин отсядала там.
Белият плащ кимна,сякаш знаеше хана,за който говори.
-Нещо не ми казваш.-обяви накрая раздразнено и Моарейн го изгледа изпод вежди.
„Да,че мога да преливам и,че те лъжа без да ми мигне окото!”-помисли си тя кисело.
-Казах ви всичко,което попитахте.-отвърна тя без да успее да прикрие задоволството си,че го е раздразнила.Какво,да дразня Бял плащ?!?Аз наистина съм се побъркала...
Явно и мъжът го усети защото преди тя да е примигнала той вече беше скочил на крака и пристъпил до стола й подпирайки ръце на двете странични облегалки.Моарейн се пребори с желанието да се дръпне назад на стола и да покаже страх,затова остана на мястото си,студена като планински поток,но ръцете й стискаха почти ужасено полите на роклята й.Очите му се бяха забили в нейните сякаш се опитваше да проникне в мислите й да разбере какво точно крие.
-Не си играй с мен,Моарейн.Сигурен съм,че предпочиташ да говориш с мен отколкото с някой от разпитвачите,които изобщо няма да им пука дали им казваш истината или не!
Моарейн продължаваше да го гледа невъзмутимо като настръхнала планинска котка,а той си стоеше неподвижно над нея.
Неочаквано на вратата се почука и Моарейн трепна стреснато.Мъжът се подсмихна леко и се изправи бавно дърпайки ръцете си от страничните облегалки на стола.
-Влез.
Вратата се отвори и вътре изприпка едно от слугинчетата понесло поднос с храна,покрит с бяла кърпа отгоре.След него влезе втора носещо леген с топла вода и чиста кърпа.И двете изглеждаха така,все едно искат да са навсякъде другаде,но не и тук.
След като оставиха храната и водата,се заизнизваха с поклани и почтителното „Извинете,милорд”, „Ако милорд има нужда от нещо...”
„Светлина,остава само да му оближат обувките!”-помисли се Моарейн и едва не се изсмя.
Мъжът я стрелна с поглед,после се насочи към леглото и се зае наглася меча отново на мястото му,и естествено сложи наметалото си.
-Предполагам си гладна.-отбеляза докато нагласяше по-удобно меча,да не го убива на хълбока.-и също така искаш да се измиеш.-момичето го изгледа някак странно,с леко наклонена настрани глава все едно го виждаше за пръв път.За миг той си помисли,че може да е луда.После тръсна глава и се зае да си оправя ръкавите.Луда с желязно самообладание.Да бе.
-Пленничка ли съм?-попита тя гледайки го безизразно,но очите й пробляснаха почти уплашено.
-Не.-отвърна той с лека усмивка.-Както казах,на г-н Бейл-гостенка.Но ако се опиташ да избягаш,ще станеш пленничка.-добави с още по-широка усмивка.
-Аз не виждам разлика.-сви рамене тя и се облегна назад.
-Дейн Борнхалд.-каза неочаквано Белия плащ вече отваряйки вратата.
-Моля?
-Това е името ми.Дейн Бортнхалд.-повтори той.-Запомни какво ти казах.Ти решаваш.
След тези думи излезе и затвори вратата след себе си.
-Хубаво се нареди Моарейн ал-Вийр!Просто превъзходно!Разпъната между Бели плащове,Бялата кула и смъртта.Последното изглежда най-бързо и безболезнено.-изръмжа тя удряйки по бедрото си раздразнено.
Изправи се и се приближи до прозореца надниквайки зад едно от пердетата.Така беше застанала,че можеше да вижда почти цялата улица,но не и да виждат нея.
Забеляза Борнхалд да излиза от хана и да се насочва към някакъв друг Бял Плащ,който вно го очакваше държейки юздите на силен кафяв жребец,който потропваше нервно с копито.Мъжът се покатери на животното намествайки се удобно и за миг вдигна очи към прозореца.Инстинктивно Моарейн се дръпна назад,макар че нямаше как да я види.
Когато отново надникна той вече препускаше към другия край на селото,и най-вероятно и извън него.

Дейн скочи от коня и подаде юздите на младия Бял плащ,който го пресрещна. Започвайки да сваля ръкавиците си се обърна към хана и го огледа-огледа по-скоро прозореца на стаята си,но там не се виждаше никой.Нищо нищо.Не светеше.
Тъмнината се сгъстяваше все повече и повече,а звуците малко по малко заглъхваха.Смях,песни и разговори идваха откъм отворената врата на хана и той, намръщен леко,бързо се насочи към него.
Вътре беше пълно с хора,повечето от които Бели плащове,които му кимнаха почтително.Някои войници,дори се изправиха и докоснаха с длан сърцето си в знак,на уважение,привели едва-едва глави.
Без да им обръща особено внимание тръгна към стълбите игнорирайки дори шишкавия г-н Бейл,който всячески се опитваше да му се подмаже.Мразеше такива типове-слаби(не физически естествено),подли и алчни.Само като видеше угодническата му усмивка и му идеше да нареди на някой да го набие с пръчка.
Тръсна глава и отхвърли тези мисли от съзнанието си.Ново нападение на орки.Не били много,нито организирани,но избили половината село преди да се осетят хората.Какво правеха орки по тези места?Това не беше особено нормално.Те живееха в планините,на север,тук не се срещаха почти никога.Ако не беше видял труповете на някои от тях нямаше да повярва.
-Милорд Борнхалд!-извика някой точно под носа му и той се намръщи леко.
-Не е нужно да викаш,не съм глух.-отвърна остра Дейн.
-Както кажете,милорд,но от няколко минути ви говоря,а вие витаете някъде другаде!-отвърна мъжът срещу него.Беше с една петя по-нисък от Дейн и с русолява коса.Беше от съвсем млад,навярно присъединил се съвсем наскоро към Белите плащове.Името му беше Гардан и говореше с малко северншки акцент.-Какво се е случило,милорд-капитан,ако мога до питам?Говореше се нещо за орки,милорд-капитан?
-Нищо страшно чедо Гардан,-милорд-капитан беше висока титла сред Белите плащове и най-често притежателят й се обръщаше към подчинените си или по име или с „чедо”.Второто беше по-официалния вариант.-Орки,да.Чедата на Светлината ги избиха. Не додахме жертви,има само няколко ранени.Няма място за притеснение.-„О,Светлина, има!Орки в тази част на света!Определено има място за малко притеснение!”-Свободен си,чедо Гардан.-добави накрая учтиво и тръгна към стълбището.Наистина беше ужасно разсеян,и не един човек го беше отбелязал.И се опасяваше,че знаеше какво точно разсейва мислите му.Две зелени очи,гледащи го толкова предизвикателно.
-Милорд!-извика г-н Бейл и при други положения Борнхалд щеше да го накаже за неуважението,но беше сигурен,че пак се беше отплеснал.-Ще желае ли милорд вечеря или баня?
-Не,засега не.-отвърна бързо Дейн.-Гостенката ми...напускала ли е хана?
-Не,милорд,доколкото знам,хана не е,но...
Без да дочака отговор Дейн го подмина и тръгна нагоре по стълбите.
„И по-добре,че не го е направила!”-твърдо си помисли той насочвайки се с бързи стъпки към вратата на стаята си.Открехна я внимателно и завари вътре пълен мрак.Спи-беше първата му мисъл,но не беше съвсем сигурен в това.Влезе вътре и се насочи към камината,върху която трябваше да има свещи.Запали две от тях и стаята се освети леко,но достатъчно да вижда дори ъглите й.Нямаше я.Стаята беше празна.
-Глупаво,упорито момиче!-изръмжа той през зъби и тръгна към вратата.Едва беше излязъл от стаята когато едва не се сблъска с някого.Този „някого” отскочи встрани гъвкаво и Борнхалд тъкмо си мислеше да го смъмри и да го подмине за няколко секунди,когато осъзна,че това е Моарейн.Косата й беше мокра и несплетена,а всякакви петна по лицето й дрехите й липсваха.Явно си беше взела баня докато го нямаше.Лек аромат на полски цветя за миг погъделичка обонянието му,но все още беше бесен на ханджията.
-Къде беше?-изтреля той преди да се е усетил,че тона му е прекълено остър.Моарейн го изгледа с леко учудване,което идваше от от повдигнатите й вежди,но като цяло беше спокойна.Отново.Нямаше ли край това самообладание?Всяка жена пред вида му или се опитваше да му се умилква или трепереше като лист и заекваше страхувайки от факта,че е от Чедата на Светлината.А тази го гледаше все едно не е нищо повече от обикновен мъж.
-Нали не бях пленница?-попита тя подигравателно,а ъгълчетата на устните й едва се извиха нагоре в лека усмивка.
-Не си.-отвърна той вече по-спокойно.
-Като се замисли човек,не съм толкова глупава,че да си въобразя,че ще успея да напусна селото преди някой да ме е настигнал,хванал,вързал и метнал на гърба на собствения ми кон,за да ме върне обратно в хана.-изсумтя тя скръствайки ръце пред гърди и накланяйки леко глава настрани.-Но не искам да злоупостребявам с гостоприемнството ви,милорд,-дори да беше се изсмяла,титлата щеше да прозвучи по-малко не` на място.-затова мисля,че ще е добре по-скоро да кажете какво искате от мен и да ме пуснете да си ходя.
-Няма за къде да бързаш.-отвърна той хладно и се отмести от вратата,за да й направи място да влезе.Моарейн го стрелна с очи,после мина покрай него и влезе вътре.Той я последва.-В качеството си на милорд-капитан настоявам да знам...
-Взех си баня...-прекъсна го тя надничайки през прозореца.-милорд-капитан.-добави тя някак сковано.
-И не си напускала хана?-продължи с въпросите Борнхалд.
-Ако разходката до конюшнята се брои-да,напусках го.Никой не ми е казал,че не мога.Ти..вие казахте,че ако се опитам да избягам ще ме върнете,но аз не съм се опитвала да избягам.Стоях долу в хана и си говорех с хората.
Борнхалд кимна замислено.Държеше се малко странно.Какво му пукаше къде ходи тази жена. „Ако не направиш нещо ще ти влезе под кожата!”-сгълча се сам той.
Моарейн се настани на един от столовете без разрешение(повечето присъстващи първо му искаха разрешение преди да седнат,напуснат или кажат нещо,а тя май не беше виждала много Бели плащове щом се държеше така) и затършува в някакви дисаги до краката си.Явно затова беше отишла до конюшнята-да си вземе нещата.
-Когато пътуваше от селето си за насам,видя ли нещо подозрително?-попита неочаквано Борнхалд сещайки се за обезпокояващите мисли,които го бяха завладяли преди няколко мига,но които бяха изчезнали щом тръгна по стълбището.
-Подозрително?-повтори тя уж нехайно,но дори и той не можа да забележи лекото й потрепване. „Две Айез Седай и един Стражник ме измъкнаха от селото ми,после едната ми помагаше да се уча да преливам и накрая ни нападнаха орки!Нещо подозрително да намираш в това?”.-Не,не съм забелязала нищо подозрително.Какво е станало?
-Орки.-отвърна Дейн преди да се е усетил.-Нападнали някакво село.Моите хора ги избили.Моарейн се направи на учудена-доста успешно при това-и го изгледа продължително все едно,че очакваше всеки момент да каже,че се шегува.
-Но съществуват ли изобщо такива същества?Чувала съм във веселчунските приказки за такива,но не мислех,че съществуват.- „Точно така,прави се на глупачка!”.
-Съществуват.-кимна Борнхалд заел се отново със свалянето на плаща и меча.-При това са доста жесток....народ.Същества на Тъмния.-физиономията му беше повече от красноречива какво мисли по този въпрос.-Твари на Сянката.
-Всички ли са избити?-попита уж нехайно Моарейн.
-Доколкото ни е известно-да.Но хората вече ще бъдат нащрек.
-Кога ще свърши „гостуването ми”?-от рязката смяна на темата Борнхалд замръзна за момент,но после седна на леглото и се загледа в нея.В крайна сметка й върна най-дипломатическия отговор,за който се сети в момента.
-Когато реша.
Моарейн изсумтя.Очакваше го.Е,нямаше да чака толкова дълго.Щеше да предизвика някоя шумотевица-през прозореца се виждаха ясно две плевни от другата страна на улицата и една малка изкра...и щеше да пламнат.Щеше да бъде идеално време да се измъкне освен ако Борнхалд не решеше,че това е прекалено дребно нещо за „милорд-капитан” и не оставеше на другите Бели Плащове да се занимаят с него.По-добър план нямаше.Ако имаше Айез Седай наблизо,това беше малко вероятно тъй като Чедата на Светлината щяха да ги познаят веднага,то тогава можеше да загази,но в противен случай-единственото,което се случеше,щеше да е да създаде малка суматоха,през която да се измъкне.Пък и не беше тренирала нещата,на които Аная я научи от миналата вечер.Понякога когато останеше сама на пътя докато яздеше ги опитваше,но често плашеше Карра и затова почти не се занимаваше с преливането.Но то й липсваше. То я караше да се чувства цяла,да се чувства щастлива и пълноценна.И всеки път когато докоснеше сайдар не й се щеше да го пусне.Но трябваше.Иначе щеше да привлече прекалено много от Единствената сила и щеше да се нарани.И не само себе си,но и всички наоколо.
Престана да тършува в дисагите си и се облегна назад вдигайки поглед.Борнхалд се беше умълчал,вперил поглед някъде през нея и сякаш беше заспал с отворени очи.Моарейн обаче бе сигурна,че и най-малкото движение ще го накара да фокусира погледа си.

Моарейн отвори леко очи и остана така докато привикне към тъмнината.Скоро и това стана и тя огледа стаята.Борнхалд спеше спокойно,похърквайки тихо,но определено потънал в дълбок сън.
Чак когато понечи да се изправи усети как нещо се свлича по нея.Приклекна и го опита внимателно.Одеало.Не беше се покривала преди да заспи.
„Няма време!”-скастри се тя и стрелна с поглед спящия в леглото мъж.Запристъпва леко към прозореца и приклекна до него безшумно.Навън беше също толкова тъмно,но очите й вече започнаха да оформят образите на къщите,на улицата...и на двете плевни.Малко далече,но беше сигурна,че ще се справи.Трябваше да се справи.
Стисна очи и се съсредоточи.Посегна към Единствената сила и тя я изпълни малко по малко.Цветовете сякаш станаха по-ярки,въздухат-по-чист,всичко-по приятно и красиво. Силата забошува в нея като ураган,заплашвайки я да я разкъса.
Отвори очи и се съсредоточи върху плевните.Сеното в тях,пръснато по земята или на бали-без значение.Една искричка и суматохата щеше да й позволи да избяга.
Заплете потоците на въздух и огън и ги насочи към плевните.Миг очакване и успя.Първоначално не забеляза нищо,но малко по малко светлина започна да струи от прозорците на двете малки плевни и тя беше сигурна,че пожарът ще обгърне всичко.
-Съжалявам.-прошепна едва-едва тя и наистина го мислеше.Това беше загуба за хората от селото,но нямаше избор.
Изведнъж вниманието й беше привлечено от някакви сенки,които бяха наобиколили двете плевни.Толкова ли бързо хората да бяха станали и стигнали дотам?И защо не се опитваха да потушът огъня?Защо не се развикаха?
Отговорът на всички тези въпроси изникна в ума й толкова неочаквано,че тя самата не разбра как е дошъл.Това не са хора.
Не можеше да остави хората да умрат просто ей така.Скочи на крака и без да се замисля се насочи към леглото,където Барнхалд все още спеше,макар и неспокойно.Поколеба се за миг-събудеше ли го можеше да не успее да се измъкне,но нямаше избор-и га забута първо леко,после доста по-грубо.
Както си лежеше неподвижно той рязко се извърна и я стисна силно за ръцете,а по лицето му нямаше и следа от сънливост.
-Какво ти става,жено,че ме ръчкаш като с остен!-изръмжа той раздразнено,но и някак учудено.
-Пусни ме и ще ти кажа.-изстена тя дърпайки ръцете си,но със същия успех можеше да опита да ги издърпа от клещи.
-Казвай веднага.-заяви твърдо той.Моарейн осъзна,че няма да я пусне затова изръмжа в отговор.
-Орки.Навън.
Точно две секунди той остана взрян в нея,после я избута встрани,отметна завивките и се завтече към прозореца взирайки се през него.Очите му веднага се спряха на двете горящи плевни и той се намръщи.Виждаха се вече хора щъкащи по улиците и викайки притеснено,но нямаше и следа от орки.Няколко души се опитваха да загасят пламъците,но твърде късно.
-Не виждам орки.-каза той ядно.Две плевни горели-голяма работа.
-Имаше.Има.-заяви твърдо Моарейн и го последва до прозореца.Борнхалд беше само по панталони,но в ръката му се бе появил нож-незнайно от къде.Моарейн осъзна,че при други обстоятелства този нож сега или щеше да е оцапан с кръвта от гърлото й или щеше да стои забит в гърдите й.Но не беше,слава на Светлината.
-Нали каза,че не си виждала орки?-подметна намръщено Борнхалд все пак взирайки се навън.-Защо твърдиш тогава,че са такива?
Още преди тя да е измислила какво да отговори откъм поляната с горящите плевни се чуха писъци и ревове.Някой от тълпата закрещя с пълно гърло „Орки!Орки!”
Дейн скочи като попарен и се взря с немигащ поглед в момичето.Преди да е успяла дори да издиша вече я бе приковал до стената с една ръка на гърлото й.
-Откъде знаеше,че има орки там?
-Видях...ги...-изстена тя хващайки ръката му и опитвайки се да я издърпа,за да си поеме нормално въздух.Като че ли напук ръката му се стегна около гърлото й по-силно и тя се изправи на пръсти опитвайки се да си поеме съживяваща глъдка въздух.-Моля...те..не...мога...да...дишам...-започна хрипливо тя,на пресекулки,усещайки как главата й се замайва повече и повече.
В следващия миг ръката се дръпна и тя си пое рязко въздух.Прекалено рязко.Главата й се замая,очите й се премрежиха и краката й поддадоха.Тъкмо когато щеше да се свлече на земята две силни ръце я уловиха и я изправиха оставяйки я да седне на леглото докато кашляше.
-Да не си мръднала оттук.По никакъв повод.-нареди студено Борнхалд обивайки бързо бутушите си.Орки!Трябваше да го предвиди!
„За малко не я убих!За малко...върни си мислите на орките!Орките са проблема сега!Тя може да почака!”
След миг мъжът изчезна набегом през вратата затръшвайки я след себе си.Моарейн постоя едва няколко секунди колкото да възвърне контрол над краката и главата си,после се изправи и изтича до стола вдигайки дисагите си.Отвори вратата и се огледа в двете посоки,но не забеляза никой.Въпреки това предпазливо пристъпи по коридора и безшумно тръгна към другото задното,външно,стълбище.Слезе по него набегом като едва не се преби по стълбите в тъмнината,и се насочи към коньошната,от където се чуваше единствено притестеното пръхтене и цвилене на конете.Бързо влезе и намери Карра,оседла я още по-бързо и нагласи дисагите на гърба й и отвърза още едно животно.Хванала юздите на двете животни затича напред надявайки се,че няма да се натъкне на орда орки пред хана.
За щастие-не се натъкна никого пред хана и продължи надолу по улицата когато неочаквано пред нея изкочи човека,който се надяваше най-силно да не види.Барнхалд. Мечът му беше окървавен,но по него нямаше видими рани освен малък прорез на дясната му буза.Той рязко се закова на мястото си и огледа за части от секундата нея и конете,после извика ядосано.
-Какво означава това?Нали ти казах да...
Не беше мислила какво трябва да направи при евентуална среща,но чак сега осъзна,че води два коня.Оттам и хрумна една напълно нелепа идея,но ако се окажеше права щеше да се измъкне.Все някак.
-Не можех да гледам острани как тези..орки...унищожават всичко!И ти можеше да загинеш!
Веждите му почти се скриха в косата му от изумление и отчасти объркване.
-Не съм малко дете и мога да се пазя и сам.-сопна се той и за миг изражението му беше пълна противоположност на думите му.-Да приемем,че си се притеснила,но защо водиш тези коне?Смяташ да ходиш някъде ли?
-Да.-кимна тя и пристъпи до него слагайки едната си ръка на гърдите му докато с другата все още държеше юздите на конете си.-Или по-скоро мислех.Ами ако орките бяха ви надвили?Трябваше да се измъкнем преди да са ни убили.-Моарейн едва прикри раздразнението си.Много добре разбираше какво му говори,но упорито се преструваше на учуден.
-Ти...-започна той,но Моарейн се надигна на прести и го целуна леко по устните.Той не се отдръпна.Да,значи беше права!
-Внимавайте!-изкрещя някой острани и двамата бързо се извърнаха,за да видят един ранен орк да тича към тях с вдигнатото си копие,а двама мъже с бели плащове го гонеха,но явно не можеха да го настигнат.Борнхалд понечи да извади меча си,но Моарейн беше сигурна,че ако позволят на орка да се приближи достатъчно няма да има смисъл ни от меч,ни от секира.С това копие щеше да ги надупчи преди да са успели да мигнат.

Моарейн приклекна и измъкна остра кама от бутуша си и преди някой да е осъзнал какво става я запрати с учудваща точност право към орка.Явно усетил предстоящата гибел,орка хвърли копието точно преди камата да се забие в челото му и да го отхвърли назад.Копието обаче все още си оставаше реално,летящо към тях.
Моарейн можеше да го отклони.Съвсем тънки нишки на Въздух и щеше да прелети покрай тях,но нямаше да има време да ги сплете.Тук се намеси и Дейн и я издръпа настрани така че копието се заби в едно от животните и то се струполи издъхващо на земята.
-Съжалявам.-прошепна Моаренйв ухото му и миг по-късно го удари с дръжката на друга кама изникнала от бутуша й,по тила.Краката му се подкосиха и той се свлече на земята,зашеметен,но не и в безсъзнание.Моарейн извади малка връзка от джоба си и приклекна до него.-Ще се видим отново,Дейн Борнхалд,някой ден.-прошепна тя поднасяйки връзката билки към носа му.Щеше да го приспи почти на секундата.
-Ще те намеря и....-не успя да довърши защото се свлече на земята.След около минута двамата Бели плащове задъхани пристигнаха до тях.
-Бързо,удари си главата!Трябва да го внесете в хана преди да е изникнал някой друг орк!
Двамата се спогледаха и обърнаха с лице мъжът при което едва не извикаха.
-Милорд-капитана!Какво е станало?-обърна се единия към Моарейн.
-Видяхте.Орка хвърли по нас копието си и той ме издърпа встрани,но се спъна и падна.И си удари главата.Добре е.-добави тя.-Ще се оправи само му трябва почивка.
-А как ще обясните ножа в главата на орка?-попита остро другия.
-Аз му спасих живота.Аз хвърлих ножа.-отвърна тя изправяйки се.-По-добре го пренесете в легло.Не е много силен удара,но все пак щом го е пратил в безсъзнание не е за пренебрегване.Няколко дни на легло няма да му се отразят зле.
-Ти коя си?-прекъсна я доста грубичко първия.Моарейн дори се учуди,че не добави „за да нареждаш”,но премълна това за себе си и се изправи.
-Няма значение.Той ме познава.-т кимна към Борнхалд.-Когато се събуди не му позволявайте да става от леглото поне един ден защото може да се появят усложнения от удара.Кажете му,че няма смисъл да тръгва да ме търси.
-Ти да не си някоя Айез Седай?-неочаквано изтреля втория и тя забеляза,че ръцете и на двамата са върху дръжките на мечовете им.
-Естествено,че не.- „все още не” добави тя на ум.-Нека Светлината бъде с вас..и с него.
Покатери се на гърба на Карра и изгледа двамата,които вдигаха отпуснатото тяло на милорд-капитана.После сръга с пети животното и препусна напред.Имаше време.Поне няколко часа докато Борнхалд се събуди.Надяваше се тези двамата да го задържат още известно време на леглото.Докосна за миг устните си с пръст,после поклати глава и сръга отново животно.Трябваше да стигне Тар Валон.Възможно най-скоро.

(сори за дългото мнение!!ама...е,компенсирам останалите късички! )

Брой мнения : 48 Registration date : 23.05.2007

-Майко тръгвайте!-млад мъж хвана Арвен Тирис през раменете-Не е хубаво да я гледате.Само ще се разтроите повече.-след което понече да я дръпне настрани от кулата,но жената само отблъсна ръцете на младежа и го погледна със сериозно изражение.
-Лисандър,сине,имам задача за теб.-обърна се тя към споменатия с тон нетърпящ възражение-Искам да тръгнеш след нея...Искам да я пазиш...-почти заповяда тя след което хвърли последен поглед към препускащия през гората кон.
-Както наредите майко.-отвърна смирено момчето-ще отида да се приготвя.-слезе от кулата и се отправи към замъка.Арвен Тирис въздъхна тежко и тръгна с бърза крачка след сина си.
* * *
"Върви към Кемлин"-ругаеше на ум Мелия-"Къде,по дяволите,е това!На изток...колко на изток?!..."-Изведнъж Рейвън силно изпръхтя и се закова на едно място.Лия за малко да изхвърчи от него,но единственото което постигна бе да тупне звучно на земята.Мелия погледна рязко нагоре към подножието на хълма,тъй като те се намираха на върха му,и видя стадо орки.Явно още не я бяха забелязали защото дори след като падна от коня сазданията не дадоха никакъв признак,че са чули или видяли нещо.Изведнъж обаче един орк забеляза рейвън и нададе силен рев.Цялата група противни саздания закова погледи в Мелия и коня,жадно оголиха заби и затичаха кам жертвите си.
"Светлина,защо все на мен"-проплака момичето,дръпна юздите на коня си и ловко се качи на него.
-Хванете я!-викаше някои зад нея,явно главатаря на групата орки.-Предчувствам че тази вечер ще си хапнем вкусно човешко месце.-Мелия знаеше къде ще и помогнат,или поне се надяваше...Ясион бе съвсем на близо...дано елфите все още бяха благосклонни към нея иначе като нищо щеше да стане вечеря на орките...Само дано стигнеше...
* * *
След няколко минути пременения Лисандър излезе от конюшните с чисто бял кон до него,а на гърба си носеше лък и стрели.
-Пази я сине,и нека Светлината бъде с теб.-прошепна Арвен на сина си и го целуна по челото.
-както наредите майко,все пак ми е сестра.-кристално сините очи на момчето за миг срещнаха тези на сестра му в спомените му от първата им среща само преди няколко дни.Тогава се бе държал страшно грубо с нея,но все пак бе длъжен да спази клетвата пред майка си...Никога да не разкрива на Мелия,че майка й е жива...арвен изпрати с поглед Лисандър,които вече препускаше през гората.Слад малко големите,сребристи порти на Ясион се затвориха и Арвен Тирис остана сама,обгърната в мъглата и белотата на елфското кралство,омаяна от чудния аромат на цветя...природа...но с празна душа и сърце изпълнено с мъка и болка...тя въздъхна тежко и се пресегна да загребе малко вода от Фонтана на Просветителите...

Лисандър препускаше възможно най-бързо през гората за да настигне сестра си.Бе взел най-бързият кон в цялото кралство за да успее,без да предполага че тя е толкова близо.изведнъж някъде в далечината пред елфа се вдигна облак прах,които все повече се приближаваше с всяка изминала секунда.Младежът инстиктивно посегна към лъка и стрелите.Очите му се разшириха от изумление и ужас когато съзря на около петдесет метра от себе си препускащата Мелия,а след нея група орки.Момчето изстреля няколко точно премерени стрели,с които улучи няколко орка.След малко зад Лисандър се появиха още няколко елфа,които повалиха още от противните създания.Мелия се почиду дали да спре,да продължи или да се върне,когато някой я хвана през кръста и я преметна на гърба на коня си...
* * *
-Защо ми помагаш.-попита сдържано Мелия елфът стоящ пред нея на коня,когато вече бяха извън кралство Ясион и можеха да говорят спокойно.Още не бе видяла лицето му за да разпознае младият мъж,с които бе говорила на портата преди няколко дни.
-Имам си причина.-отвърна отсечено младежът и скочи от коня като започна да развързва дисагите.-ще пренощуваме тук,има доста път до Кемлин,а и ти имаш нужда от сън.
-Мога да се грижа за себе си,благодаря.-сопна му се Лия,но за миг замръзна при срещата на погледите им"Това е онзи от портата"изведнъж и прикипя-та значи първо ме гониш,а след това ме спасяваш.
-това доказва,че не можеш да се пазиш сама щом ти трябва някой да те спасява сестричке.-не й остана длъжен той,а усмивка се лепна на лицето му
-Не съм те молила да ме...-изведнъж се сепна и още недовършила попита елфът за да е сигурна,че не е чула правилно-как ме нарече?!
-Пътят е дълъг....защо да бързаме сестричке...

Брой мнения : 7 Registration date : 12.06.2007

Дели се събуди рязко.Вратата (или може би някоя дъска) беше изкърцяла зловещо.Тя поседя няколко минути,преди отново да се обърне към стената и да затвори очи.Веднага след като отвори очите си,сънят и изчезна от съзнанието и.Спомни си,че танцува под звуците на най-прекрасната мелодия.Мястото и беше познато,но тя не се сещаше от къде.А може би си въобразяваше.Важното сега беше,че не си спомняше това приказно място,а така искаше отново да се върне в него.Но колкото и да се опитваше да заспи не можеше.
По едно време и се причуха гласове и Делерина реши,че трябва да стане.Не бше възможно всичко да и се причува.
"Сигурно стражите разговарят.Няма какво друго да е."
"Може да е...пристигнал някой"
"Невъзможно!"
"Ами ако е влязъл с взлом?"
"Да,и вероятно разговаря с пазачите"
"Може да са двама"
"Ама не са"
Момичето тръсна глава,за да спре гласовете,които спореха в главата и.Все пак след по-малко от минута щеше да задоволи любопитството.Тя вървеше внимателно като заобикаляше предметите на на една ръка ръстояние,защото беше полу-заспала,а в тъмното някои неща просто избягват от погледа и.От кухнята долетя потракване."Аха",каза си Дели,макар че не беше сигурна защо.Както не беше сигурна защо върви по средата на коридора с разперени ръце.
Бутна вратата внимателно,но тя така или иначе изкърца.Арин я изгледа с привидно недоволство.
-О! - чу се от другата страна на кухнята,и Делерина вдигна поглед точно в момента,в който Джон Сняг изпусна чашата с вода на пода. - Съжелявам. - допълни и се наведе да събере парченцата.Дели,която беше свикнала на подобни ситуации се забърза към него,като по пътя грабна един пърцал и се наведе до него.
-Няма проблеми. - увери го тя и започна да попива водата. - Защо не спиш? - попита Дели с майчински тон,но когато видя изражението на лицето на Джон добави - Просто питам. - и сви рамене.
-Ами ти? - отвърна Джон.
-Чух гласове. - отговори Дели и изтиска мокрия парцал.
-Не съм говорил с никого.
-О. - възкликна разочаровано Арин.
-Може да е някой друг.Или...според теб никой не е влизал,нали?
Дели се стресна от този въпрос,но бързо поклати отрицателно глава.
-Има пазачи.А както виждам... - каза тя и изтича до прозореца,за да дръпне пердето. - Те са на поста си.Няма начин някой да влезе покрай тях.
-Щом казваш.
Сняг си затананика една песничка,докато пълнеше нова чаша с вода.Мелодията и поразително много приличаше на тази от съня на Дели,и тя изпита страсното желание да танцува.
-Е,ъъ...май достатъчно се задържах.Джон също и пожела лека нощ и Арин излезе от кухнята.Вече не се притесняваше толкова за гласовете,които чу.Вероятно е бил вятърът.Докато вървеше Дели си приряваше тихичко и пристъпваше на пръсти,а от време на време се завърташе в прилив на вдъхновение.
Когато се пълха в топлите завивки мигновенно се отнесе и засануваа същият сън.Но този път не танцува сама.

Брой мнения : 114 Registration date : 19.05.2007

-Те са нещо като вещици-започна жената,усмихвайки се леко на момченцето срещу нея.Бран беше кръстосал ръце пред гърдите си и се опитваше да си придава по-сериозен вид,но любопитството му се четеше.-Има ги от доста време.Предполагамс и чувал имената им,известни са,и се носят доста слухове за тях,повечето от които са неверни.Някои казват,че са слуги на Тъмния и че скоро ще го освбодят,благодарение на магическите си сили.Но това съвсем не е така.Айез Седай са на страната на..добрите,ако воубще има такива.Айез Седай се делят на две:сайдар-женската половина и сайдин-мъжката.
-Значи и мъже стават вещици?-възкликна,изпаднал в недоразумение Бран и се ококори
-Предпочитат да ги наричат магове,но щом си решил да ги слагаш в женски род,нямам против-сви рамене русокосата и продължи-Та..те били две групи.И мъжете,и жените можели да преливат Единствената сила,докосвайки се до Верния извор.Всички трябвало да я овладеят,за да не полудеят.Разбира се,има частични случаи,в които се справят сами,но е много рядко.Повечето заминават за Тар Валон,където се обучават,за да станат Айез Седай.Или поне ако не станат,да се научат да се пазят от мощта на Единствената сила.Проблемът е,че мъжете Айез Седай вече ги няма.Полудели.Няма мъж,който сега да може да контролира силата си...И..
-..умират ли?
-Повечето.Така де,самоубиват се,тъй като полудяват-тя отново вдигна рамене-Но да се върнем към жените Айез Седай.При тях все още се продължава обучението,за да се овладяват.Само че,не всички успяват.Някои стигат само до Посветена,други по-нагоре,някои стават Айез Седай,други не успяват да си вземат изпита.Тежка работа е,повярвай ми-Бран кимна утвърдително,за да й покаже,че и вярва.В тази жена имаше нещо странно.Някакво излучване,каращо го да й доверява безрезервно.”Нимерия ще ме убие,ще ме убие,ако разбере”-повтаряше си момченцето наум,но гледаше да избягва тази мисъл и да слуша разказа
-А какво става,когато станат Айез Седай?-попита той и прехапа устни
-Присъединяват се към някоя аджа.Аджа това е нещо като..група..от „вещици”,които се разделят спрямо..спрямо собствените си желания.Те са шест:зелена,синя,червена,бяла,жълта и кафява.В различните аджи имат различно мнение за..мъжете-Бран се засмя-Не е толкова смешно,колкото звучи.Сестрите от червената аджа са мъжемразки.А от зелената са най-предразположени към мъжете.Ако може да се използва точно тази дума.
Старк закима одобрително,чакайки жената да продължи.Само че тя не каза нищо повече и това малко притесни момченцето.Тя се бе загледала някъде през малкия прозорец навън,в тъмното и изглеждаше доста умислена.”Кхъ-кхъ”,прокашля се изкуствено Бран,за да привлече вниманието й,но не се получи.
-Ехо-поде бавно той-Госпожо..извинете,свършихте ли разказа си?
-Да-отвърна тя след няколко минути-Мисля,че това е всичко,което трябва да знаеш за Айез Седай.А сега е време ти да изпълниш твоята част от уговорката.
-Сега ли?-момчето се смръзна.Какво ли трябваше да направи сега...”Ох,в какво се забърках..кака ще ме убие,просто ще ме убие..”.Лицето му придоби измъчена гримаса,докато чакаше отговора на русокосата.Бран подсмръкна.Имаше чувстовото,че след малко ще се разплаче.
-Да,сега-потвърди жената-Не ме гледай така,няма да те ям,я!Искам да ме заведеш в Орлово гнездо,за да се запозная със сестра ти.
Момченцето се ококори насреща й и поклати отрицателно глава.”Край,мъртъв съм!Не мога да я заведа в крепостта..Ами е ако е някоя,която иска да ни обере..или пък човек на Ланистър?!О,да,чувал съм кака да говори за тях..О,светлина,ами сега..Може да я излъжа,че кака я няма..че е заминала с Джон за Вала..Ами ако отиде да я търси там?!Ами ако е наистина важно..”
-Е?-достигна до него гласът на събеседничката му и той я изгледа ядосано
-Аз..не мога да го направя,съжалявам-отсече бавно,но гласът му трепереше и думите му се заваляха.
-Ти обеща-настоя тя,гледайки го проницателно-Обещанието си е обещание,Бран Старк,и ти не можеш да го нарушиш.В противен случай ще се случи нещо лошо.На теб и на семейството ти.
-Ама..-изпелтечи той,стискайки юмруци под масата си.”
-Няма верен отговор-усмихна се русокосата-Хайде,да тръгваме.Вече се съмва.
Той обърна глава към прозорчето и видя,че много лекичко се е разведелило.”Никой няма да е станал още.Какво ще им кажа,о,свелина...”.Отночо дочу,че го вика да тръгват,а на него воубще не му се искаше това да се случва.
Неохотно се изправи и я последва към изхода.Навън все още беше мрачничко,лампите ветеха и Бран предположи,че е едва към 5 сутринта.Изсумтя.Жената вървеше пред него,отново вдигнала качулката си.Той я огледа от главата до пети,с ужасена физиомия.Не му харесваше вече.Дори го плашеше.А сега трябваше да я заведе в крепостта!Трябваше да измисли начин да я отклони пътя,да я отдведе някъде и да избяга.Иначе беше обречен!”Може би просто трябва да изпълниш обещанието”-шепнеше здравия му разум,но Бран не смяташе,че така трябва.
-Не изоставай,момче-измърмори русокосата и момчето потръпна.Ускори малко крачката,мислейки си за изход от положението.”Малко преди портите,има една гора.Дали ще мога да я измямя и да я вържа за някое дърво..Не,изглежда много умна за това просто решение..Сигурно има някакви дупки,изкопани от ловците..където са се криели,докато са чакали животните..О,Бран,стегни се,светлина!Не се излагай..”.
Докато се усети,бяха стигнали малката горичка.”Ами сега..Бъди силен!”
-Ъм,ето насам-махна с ръка към дърветата момченцето,силно надявайки се тя да се върже.Жената се усмихна,но не помръдна от мястото си-Ехо,крепоста е насам!
-Слушай,момченце-процеди през зъби тя-Не съм глупава,не ме манипулирай.Орлово гнездо е наляво.Затова,тръгваме натам.Трябва да се срещна със сестра ти!
Бран изплака и тръгна след нея към крепостта.”Сега поне разбра,че не ти е пряитна”-опитваше се да се утешава той,но почти без успех.Беше предал всички.По дяволите!Скоро пред тях се откриха величествените порти и леко осветените от едва подаващото се слънце кули.Гледката беше особено привлекателна,затова момченцето се закова на място и се загледа в един от прозорците..Стаята на Нимерия.Сега тя сигурно си спеше съвсем нормално,докато той водеше неканена гостенка,която кой знае какво имаше да й казва.
-Хайде,да влизаме-прикани го русокосата жена,примигайки няколко пъти.
Старк въздъхна и силно почука няколко пъти.Почака малко,докато през малък отвор се показа половината лице на един от стражите.
-Бран!-възкликна той-Какво правиш там отвън?Как се измъкна?
-Не обяснявам,Алеандър,искам да вляза.Заедно с гостенката ми-той натърти на последното изречение и се опита да покаже с гримаса,че всъщност не би трябвало тя да е там,но когато усети студените й ръце на рамената си,насила се усмихна.
-Разбира се,разбира се-занарежда мътжът на име Алеандър и с помощта на още няколко човека издърпаха портите.
Бран влезе,следван от жената,чието име все още не знаеше.Тя се усмихна на всеки единот мъжете,толкова чаровно,че те останаха да гледат след нея,докато вървяха по алеята към замъка.”Бран,стегни се!Не трепери!”-повтаряше си момчето,но усещаше как крайниците му се тресат,а краката му отказваха да му се подчиняват.Страхът го оборваше заплашително.
Когато влязоха в антрето,русокосата настоя като че ли наистина е гостенка,той да закачи огромното й палто на закачлката и да й предложи чай.Още нещо,което бе съвсем неуместно,но явно не и за нея.Тя отглеждаше с усмивка наоколо,вдишвайки дълбоко аромата на застоели цветя,докато се насочваше към кухнята.”Но аз не съм я упътвал”-помисли си Бран и отново въздъхна,бързайки след нея.”Туко виж отмъкнала нещо..”
-Бран,ти ли си?-чу веселия глас на Нимерия,идващ откъм стълбите.Защо бе станала толкова рано?!-Брааааааан...!
-Да,како,аз съм-отговор й той,махайки притеснено с ръце.
-Спокойно,момче-помоли жената,която сега бе седнала на един от столовете и усмихнато чакаше да й се предложи нещо.Не че някой имаше такова намерение.
Стъпките ставаха все по-ясни и ясни.Нимс се приближаваше,Бран потрепваше,а усмивката на жената се увеличаваше.”О,светлина,мъртъв съм..”-момчето изскимтя като малко паленце и се свлече на земята,заравяйки лице в ръцете си.
Чернокосата Старк влезе в кухнята с широка усмивка,която обаче бързо се смени.Лицето й придоби сериозна гримаса,устата й леко се отвори и издаде нещо като:”о..” и няколко минути стоя препарирана,гледайки в непознатата жена.
-Коя си ти?-попита след малко Нимс,стискайки ръцете си в юмруци
-Вие Старк наистина си нямате понятие от топло посрещане-сякаш заключи русокосата,но Нимерия не й обърна внимание.
-Май не ме разбра.Искам да знам коя си-момичето се приближи до братчето му,помагайки му да се изправи,без да отмества очи от „гостенката”.Бран се вкопчи в нея и я прегърна силно.
-Казвам се Вайълент Арин-отговори жената,а Нимерия ахна.Момченцето чуло думите й се обърна и впери насълзените си очи в нея.
-Ти..си..момичето..от..картината?-попита на пресекулки,подсмърчайки-Ти..ти..
-Ти не може да си Вайълент!Тя е мъртва!-извика чернокосата,притискайки Бран до себе си
-Ето че не съм мъртва.Знаех си,че когато си тръгвам трябваше да разкажа истината на друг,а не на баба ми,защото,разбира се,кой щеше да повярва на една 80-годишна жена..-мърмореше Вал,сякаш повече на себе си
-Никой-сряза я Нимерия-Не вярвам,че си Вайълент.Ще го повторя.Тя..е..мъртва!
-Момиче,моля те.Виж ме-от плът и кръв съм!
-Не можеш да ме убедиш,че си Вайълент.По никакъв начин!
-Чудесно.И без това не съм тук за това-отговори Вал и махна с ръка-Трябва да поговоря с теб.И ако може насаме..
-Не може-отвърна Нимерия-Ще те помоля,най-учтиво да си тръгнеш от дома ми,иначе ще бъда принудена да те изхвърля насила.Стражите са отвън,но не искам да прибягвам до това.Всъщност как влезе тук?!
-Како..аз..-избърбори Бран,но Нимс го тупна по главата
-После ще говоря с теб.Е,която и да си,как успя да преминеш през всички стражи,които са навън и охраняват?
-Братчето ти ме доведе тук.Той бе така любезен да ми помогне да премина през всичките ви „защити”,които между впрочем са доста слабички.Ланистър набързо ще ги разбият.
-Спести си поучителните думи,моля те-Нимерия се наведе към Бран-Имаш ли да ми казваш нещо?
-Ами..аз..не исках..-той отново заплака,стисйаки я силно
-Ще се разправяме после-въздъхна тежко чернокосата,местейки вниманието си отново върху русокосата жена.Вайълент я гледаше с още по-широка усмивка,оглеждайки я.
Няколко минутки мълчаха.Нимс проницателно следеше всяко движение на гостенката й,мислейки си как на брат й му е хрумнало да помага на тази жена?!Ами ако беше някой наемник,ако го беше убила?!После определено щеше да има дълъг разговор с брат си,относно глупавите му действия
-Не бива да се сърдиш на момчето.То има нюх.Знае какво прави-поде Арин и въздъхна-Слушай,Нимерия,кажи ми как да те убедя,че наистина съм Вайълент Арин,за да започнем същинската част на разговора ни.Впрочем,къде е Делерина?Иска ми се да поговоря и с нея.
-Не припарвай до братовчедка ми.Да не говорим за леля,Робърт и Джон!Вече явно си оплела в мрежите си Бран,на който няма да му се размине безнаказано-последните й думи бяха предназначени към плачещото момченце,което сега се тресеше неудържимо
-Не си права.Но няма да се бъркам-допълни жената,усещайки суровия поглед на младата Старк-Нека направим така.Ще ми зададеш няколко въпроса относно..Орлово гнездо.Израснала съм тук.Има места,които преди само аз знаех,но сега не се и съмнявам,че са известни на теб.
Нимс се изсмя студено,по лицето й се разля усмивка.
-Ти сериозно ли мислиш,че ще се вържа на това?Та всеки може да ти е разяснил кое къде е.Ако си от Ланистър например,може да сте го изкопчили от чичо,преди да го убиете!
Вайълент трепна едва забележимо.
-Джон..е мъртъв?-възкликна невярващо тя,прехапвайки устни.В очите й се прочете страх
-Да,мъртъв е-потвърди Нимерия,пускайки Бран.С бавни крачки се приближи до масата и седна срещу жената.-Слушай ме внимателно.Искам те вън от дома ми,независимо от какво!
-О,светлина,дете както ти става?-русокосата плесна с ръце-Не разбираш ли от дума?Готова съм да докажа,че съм от рода Арин,независимо от всичко.
-Да,да-Нимс махна с ръка-Това и аз мога да го направя.Познавам Орлово гнездо като петте пръста на ръката си,но това не значи,че съм Арин,нали?
-Не,не значи-потвърди жената и прокара пръсти през косата си
-Ако приемем,че ти наистина си Вайълен Арин,за което силно се съмнявам,какво правиш тук?В крепостта?Не виждам защо след като от 13 години си изчезнала,се връщаш обратно тук.И то,използвайки невинното ми братче!
-Брат ти съвсем не е невинен-поправи я бързо жената-Просто е...как да го кажа..прекалено доверчив-тя сви рамене-Както и да е.Трябва да поговорим за..едно нещо.С теб и братовчедка ти.И то-насаме.
-Няма да останеш в дома ми повече..Няма да го позволя!
-Како..ами ако е важно-намеси се Бран с хлипове-Може пък да ти е полезно нещо..
-Не се меси!-процеди ядосано през зъби Нимс-Ти ме забърка в тази каша
-Нимерия,не се дръж грубо с детето-Вайълент я тупна леко по едната ръка и чернокосата се обърна към нея.Двете се гледаха известно време,без да си говорят,при което изведнъж Нимс се усмихна.Ей така,незнайно защо се усмихна.
-Вярвам ти-прошепна Старк-Не знам защо,но мисля,че може и да си права.Какво имаш да ми казваш?
-Нека това остане в тайна..Поне,докато не се появи братовчедка ти,разбира се.Тогава ще ви затворя някъде и ще ви разкрия цялата история.
Бран погледна към кака си,която само кимна.Това..неговата сестра ли беше?Изведнъж така се довери на напълно непозната жена,представяща се за мъртвата й леля?!Да не си бе изгубила ума,дори и той знаеше,че историята на жената,която бе довел,съвсем не звучеше достоверно и все пак Нимерия бе казала,че й вярва!
Чернокосата въздъхна,улавяйки погледа на брат си.Само сви рамене.Не знаеше какво точно да му каже,не защото му се сърдеше,а защото просто наистина щеше да е глупаво.Тя..и сама не знаеше защо чувстваше,че всичко това е истина.Наистина звучеше налудничаво,та дори и глупаво,но някак на нея сега й изглеждаше съвсем нормално.
-Извини ме.Слугите след малко ще ти донесат закуска,аз отивам да сложа Бран да спи-измърмори Нимс и като хвана брат си за ръката го замъкна към горния етаж.Искаше да си поговори с него.Имаше нещо много съмнително в появяването на Вайълент,което и малко я плашеше.А тя по принцип не се стрхуваше.Не беше в кръвта на Старк да се страхуват,а сега тя изпитваше това чувство..Или поне така си мислеше.
Стаята на малкото момче беше в края на коридора,на втория етаж.Беше голяма,просторна,с красиви светло сини завеси,голям гардероб и легло.Имаше също бюро и стол,както и библиотека,за да може да се учи.Бран обаче почти никога не се занимаваше с книги.Колкото и да му се искаше,все не намираше време.А и в повечето случаи щеше да му се налага да чете на глас на сестра си,която пък от своя страна не го слушаше.”Извинявай,отплеснах се.Какво ми прочете?”..винаги казваше това,когато я попиташе дали й е харесало.Затова сега се бе отказал да го прави и все си измисляше нови и нови занимания
Нимерия отвори вратата и го пусна да влезе пред нея,затваряйки след себе си.Когато се настаниха удобно на леглото,тя отново въздъхна.”За 1- път тази сутрин”-помисли си горчиво Бран.
-Бран..трябва да ми кажеш...ти..как намери Вайълент?-опитваше се да измисли някакъв по-прост начин да му зададе въпроса си
-Излязох през нощта.Започнах се с нея в една кръчма в близкото градче.Исках да науча повече..-призна си направо той
-Повече за какво?-прекъсна го внезапно Нимс,улавяйки ръката му
-За..Айез Седай..

Моарейн усети странно чувство докато се поклащаше едва-едва на гърба на Карра. Сякаш някой я следеше.Това чувство не й харесваше.Настръхна цялата и за миг се зачуди дали да не посегне към Върния извор,но после бързо се скастри.
„само затова мислиш,глупаво момиче!Да използваш силата!”
-Не е вярно!-изръмжа тя гласно.
„О,ето че и започна да си говориш сама!”-продължи нахалното гласче,но натрапчивото чувство,че някой я следи нарасна.Започна да оглежда бавно наоколо,услушвайки се за най-малкия шум.И го долови.Тихо потропване на копита някъде по пътя след нея. Някой яздеше след нея.За миг мизъкът й се вкочани,после тя дръпна юздите на коня и сви от пътя.Завърза Карра навътре в горичката и взимайки единствено дебелата тояга,с която се бе сдобила по пътя.Приближи се до пътя и се притаи зад едно дърво, съвършено неподвижна.Оттук можеше да наблюдава пътя,но конниците едва ли щяха да я забележат.Стоя така няколко минути чудейки се какво трябва да направи ако „този” (ако слуха не я лъжеше,беше само един конник) се окажеше Борнхалд?
Още няколко минути неподвижност и конника се зададе по пътя.Определено беше мъж, но не беше Барнхалд.Моарейн изпита донякъде облекчение,но после бързо бе заменено от притеснение.Поне за първия знаеше,че няма да я убие,но кой знае какво може да направи този.Не беше Бял плащ,в това можеше да е абсолютно сигурна,но самата му стойка върху черния боен кон,който яздеше беше направо плашеща.Беше млад,сигурно съвсем малко по-голям от нея,но сините му очите изглеждаха по-стари поне с десетина години.Лицето му изглеждаше сякаш издялано от камък,а русата му коса беше вързана на къса опашка на тила.На дясното му бедро висеше дълъг меч,и въпреки годините му,меча изглеждаше съвсем на място.
Моарейн се страхуваше да си поеме дъх дори.Облегна се на дървото и зачака конникът да преближи още.
„Изчакай...изчакай...изчакай...сега!”
Тя изкочи от дървото и стовари тоягата право през гърдите му.Той не го очакваше,но още докато падаше от коня се превъртя някакси и след миг се изправи с ръка на меча. Не беше я видял,беше видял само тоягата,която го събори от коня.Животното се спря сякаш по команда и само изпръхтя недоволно.
Моарейн вече си плюеше на петите и тичаше с всички сили на където и видеха очите. Конникът я последва почти светкавично,а мечът като че ли изобщо не му пречеше.
Моарейн се извърна само веднъж назад,за да забележи че в далечината той я следва,но определено скъсяваше по-бързо растоянието от колкото й се искаше.
Нямаше как да избяга.Първо,не знаеше накъде тича,и второ нямаше шанс да го надтича.Изведнъж се озова на малка зелена поляна,завършваща до малко по-голям вир,чията водна повърхност стоеше почти съвършено неподвижна.
За миг се спря на мястото си ужасена.Ако искаше да избяга трябваше или да го заобиколи или да го пресече.И двата варианта бяха еднакво неприемливи.Ако заобиколеше,той можеше да я изпревари като мине напряко.Ако мине напряко,той можеше да я последва и да се окаже по-бърз,а изобщо не й се щеше да изпробва кого повече ще затрудни съпротивлението на водата.
Беше се спряла само за миг,но той се оказа решаващ.Изобщо не чу стъпките му,но пък сякаш някаква сила я накара да се обърне и да отскочи встрани.Настана няколко секундна борба при което тя се оказа по гръб на земята,а върха на меча му съвсем недвусмислено висеше на милиметри от брадичката й.
Мъжът я гледаше съсредоточено,с лице сякаш издялано от камък,но определено нямаше желание да я убие.
-Защо ме нападна?-попита той хладно.
-Помислих те за някой друг.-отвърна бързо Моарейн повдигайки се на лакти.
-Имаше достатъчно време да видиш лицето ми.-отдряза я той сякаш прочел мислите й.Моарейн не отговори,само стисна устни.-Защо избяга?
-Мисля,че е очевидно.-изсумтя стрелкайки с поглед острието,което продължаваше да виси на милиметри от брадичката й,но по някаква случайност беше сигурна,че няма да се приближи повече до тялото й.-Държах да си запазя главата си на раменете.
-И като избяга си помисли,че ще се спасиш?
-Трябваше да остана и да ти се извиня ли?-изръмжа тя раздразнено.
-Би било по-разумно от това да тичаш без посока.-кимна той и като че ли гласът му стана малко подигравателен,а ъгълчетата на устните му се извиха леко нагоре.Сините му очи сякаш я приковаваха към земята.
-Не съм съгласна.-отвърна възмутено тя.-Какво следва сега?Ще ме убиеш ли?-определено не вярваше,че ще го направи,но не й се стоеше в това положение цяла вечер.Слънцето вече клонеше към залез и вечерния хлад бе започнал да се просмуква във въздуха.
-Не.-отвърна равнодушно той и прибра меча си оглеждайки се.За момент погледа му се спря на водата във вира,после се върна върху момичето,после пак към вира и отново към нея и той отново се усмихна едва-едва.-Да те убия чак-не.
-Чак?-повтори тя с леко повдигнати вежди.
Мъжът й подаде ръка и след кратко колебание тя я пое и се изправи.Преди да се усети обаче той я бе сграбчил и прехвърлил на рамо като купчина сухи пръчки и вървеше право към вира.
-Какво,Светлината да те заслепи дано,правиш!?!-извика тя едновременно учудено и ядосано опитвайки се да се освободи от хватката,но със същия успех можеше да помоли камък да се мръдне от пътя й.Мъжът спря и след секунда се чу едно силно „цоп” и Моарейн усети как писъкът й е прекъснат от нахлулата в устата й вода.Бързо изплува и си пое дълбоко въздух озъртайки се като подплашен заек.
-Ти,глупав...-започна разярено тя,но той я спря вдигайки пръст.
-По-внимателно с езика.Това ти беше за урок да не събаряш хората от конете им и да бягаш.-подиграваше ли й се или говореше сериозно?Това лице нищо не издаваше.-Надявам се да ти се е поохладил малко нрава и...
Моарейн вече не го слушаше.Сайдар я обгърна инстинктивно и тя заплете тънък поток от Въздух и Вода около краката му и след миг той „се подхлъзна” и махайки с ръце, цамбурна във водата.Моарейн стистна устни,за да не избухне в смях,а бузите й порозовяха от това усилие.Той изплува изплювайки вода и примига срещу нея.
-Ти ли го направи?-попита той напрегнато тръскайки глава.
-Кое?-попита тя невинно.-Явно късмета е на моя страна.Не е приятно да плуваш сам в тази отвратително ледена вода.-водата наистина беше ледена.Устните й вече посиняваха, а събите й не тракаха поради единствената причина,че се старае да ги държи стиснати.
Изведнъж усети как нещо се докосна около крака й и тя подскочи озъртайки се наоколо.
-Тук има нещо....-каза тя плахо,а лицето й бе станало още по-бяло.„Нещото” отново докосна крака й и то още по-силно и й се дощя да изпищи.
-Бързо,да излизаме.-обади се мъжът с безизразен глас,но очите му оглеждаха бдително водите.Моарейн бързо кимна,но не беше направила и две крачки когато усети някакво съпротивление и нещо я издърпа под водата.Извика,но единственото което стана беше, че се нагълта с вода.Опита се да стигне до ножа на другия си крак докато едновременно следеше с поглед съществото.Наподобяваше човек,но беше жълтеникаво-зелено и цялото ципесто и хлъзгаво.Ръцете му,или това,което предположи,че са ръце,бяха с ципи и пръстите му бяха изключително дълги.Нямаше нокти,а хрущяли на тяхно място.
Беше уловило крака й с две ръце и я дърпаше докато се опитваше да се хване за нещо, но пясъкът на дъното не вършеше особена работа освен да мъти водата.Започна да рита или по-точно да се опитва да го изрита усещайки че всяко следващо мърдане изисква повече и повече усилия.Въздух не й достигаше и тъкмо щеше да се остави на съществото да я завлече накъдето си иска когато усети нечия ръка да я улавя под мишница.Същата ръка се опита да я издърпа,но съществото нямаше намерение да отстъпва.
Моарейн усети как се бори с последни сили да остане в съзнание и дори не разбра какво стана около нея.Единственото,което имаше значение беше,че съществото неочаквано я пусна,а върху „ръката” му бе изникнал широк прорез откъдето излизаше някаква зелена течност и се сливаше с водата.Кръв.Зелена кръв.
Миг по-късно я издърпаха от водата и тя се закашля плюейки вода.Мъжът я остави на брега и се отпусна от другата й страна дишайки тежко почти колкото нея.Момичето се опита да попита какво беше това същество,но зъбите й толкова тракаха,а дишането й беше толкова забавено,че дори не успя да издаде и звук.Просто отпусна глава на земята и продължи да трепери взирайки се във все още зелената трева под себе си.
Слънцето почти беше залязало и последните му лъчи едва-едва осветяваха мастилено синьото небе.Вечерния хлад се беше усилил,а от север бе задухал режещ вятър,макар и съвсем лек.
Моарейн не знаеше колко време е лежала така,забила поглед в земята и треперейки от студ,но малко по малко дишането й се беше нормализирало макар,че студения въздух я прорязваше като с нож.
Сепна се когато някой я покри с нещо,и се изправи оглеждайки се.Близо до гората беше запален малък огън,а за едно от дърветата беше вързан черен кон.
-По-добре ела до огъня,за да се стоплиш.-предложи мъжът едва ли не загрижено,но лицето му си остана сякаш от камък.Моарейн само го изгледа продължително след което сковано се изправи и го последва към огъня.Имаше чувството,че я стрелка с поглед сякаш се опасяваше,че ще се срине на земята всеки момент.
Моарейн стисна упорито зъби и продължи да крачи въпреки,че имаше чувството,че не е използвала крайниците си с дни.Почти се свлече на няма и половин метър от огъня и бързо протегна студените си ръце към пламъците с надеждата да погълне топлината.
Придърпа одеалото по-плътно на раменете си и сви колената до тялото си.
-Коня ти е избягал.
Моарейн го изгледа изпод вежди.От къде знаеше,че има кон?
„Сигурно е видял следите от стъпките му.”-помисли си тя.
-Просто чудесно.-изсумтя тя подпирайки брадичката си на колената.-Просто невероятно.-това значеше,че ако Борнхалд бе решил да тръгне след нея или да прати някой друг,определено щяха да я настигнат ако щеше и да върви денонощно.-Как ти е името?
Мимолетно учудване проблесна в очите му-май това беше единствения начин да разбереш какво чувства в момента.
-Лан.
-Лан чий?-подсмихна се тя.
-ал-Лан Мандрагоран.-отвърна почти официално той.-А ти?
-Моарейн ал-Вийр.-отвърна също толкова официално момичето.-И...-стисна зъби за момент.Изобщо не беше свикнала да се извинява.-съжалявам за преди.Просто...да,просто съжалявам.-измърмори тя и се вгледа в танцуващите пламъци.Слънцето вече беше залязло,а една по една звездите започнаха да се появяват на небосвода.
-Ти каза,че си ме помислила за някой друг.Да не би този друг да те преследва?-Моарейн едва се сдържа да не зяпне срещу него.Дали не можеше да чете мисли?
Мълчанието й май отговори на въпроса му и той кимна разбиращо.-Не е много безопасно за едно момиче да пътува само особено в последно време.
-Нямах избор.-отвърна преглушено Моарейн тъй като брадичката й още беш подпряна на колената.Ядоса се тъй като думите й прозвучаха почти като извинение.
-Да,но с тези набези изобщо не е разумно от твоя страна.Колкото и да си смела ако се изправиш сама срещу един орк най-вероятно ще свършиш обезглавена или нещо още по-лошо.От Салидаир ли идваш?-това беше името на селото,където едва се бе измъкнала от Белите плащове и което беше нападнато от орки същата вечер.Тя кимна едва доловимо.-Чух какво станало.Или са били предупредени или са го очаквали. Нямало е много жертви,но пък и не било голямо нападение.Изгорели само две плевни и няколко къщи били подпалени,но бързо бил потушен огъня в къщите.Говори се,че плевните били пламнали още преди да нападнат орките.
-Знам.-отвърна Моарейн опитвайки се да прикрие смущението си.-Може някой от орките да се е промъкнал и да ги е подпалил?
-И да се издадат?Не мисля.Може да са глупави същества,но са опитни убийци.Те живеят за да убиват.То им е вродено и знаят как да го правят.Имало и Бели плащове.-Моарейн трепна и бе сигурна,че Лан го е забелязал.-Ако не били те от селото сигурно е щяло да останат само руини...-настана кратка тишина,нарушавана единствено от пукането на огъня и крясъкът на някоя птица от време на време.-За къде си тръгнала?Кемлин?Ебу Дар?Майен?
-Кемлин.-отвърна тя отсечено.Чувстваше се странно в негово присъствие.Чувстваше се...в безопастност.Тръсна глава,за да прогони тази мисъл от нея и върна вниманието си на огъня.
-И аз съм тръгнал натам.Ще те придружа.По-добре да не пътуваш сама особено сега когато нямаш и кон и...щом Белите плащове те преследват.
Тя отвори уста да отрече последното,но той повдигна леко едната си вежда и тя отново я затвори.
-Не съм Мраколюбка ако това си мислиш!-каза бързо и от тона й личеше,че ако дори си го помисли ще му се случи случка.
-Знам,че не си.-отвърна спокойно той и разбута огъня с една дълга пръчка.-Но това не променя факта,че Чедата на Светлината ще се откажат.
-Не е нужно да вървиш с мен,благодаря.Мога и сама да се грижа за себе си!-сопна му се Моарейн.
-Да,всеки срещнат ли ще събаряш от коня по този начин?-Моарейн го изгледа унищожително,но той дори не трепна.-Докато си с мен поне ще си в по-голяма безопастност отколкото сама.
-Дори да е така...-Моарейн осъзна,че вече се е съгласила въпреки се опитваше да откаже и продължи още по-хладно.-какво можеш да направиш ти ако се появят Бели плащове?
-Давам ти думата си,че няма да ти се случи нищо докато си с мен.Ще те заведа жива и здрава до мястото,за където си се запътила.
Моарейн го изгледа продължително после кимна и се загърна още повече с одеалото ако това изобщо беше възможно.
-Ще ми кажеш ли защо те преследват Белите плащове?-попита неочаквано Лан.
Моарейн се поколеба за миг после сви рамене и заразказва бавно.Физиономията на Лан не се промени и за миг,но очите му бяха някак отнесени докато я слушаше.Разказа и за нападението,но предпочете да пропусне момента в който обясняваше на Борнхалд закъде е тръгнала и случилото се тогава.Каза обаче,че го е срещнала и че е спасила себе си и него от орка,но толкова.Когато свърши пак настана тишина докато Лан чешеше замислено брадичката си.
-Възможно е изобщо да не са пратили никого след теб.-каза накрая и за момент Моарейн си отдъхна.-Но се съмнявам.Познавам добре Борнхалд.Доста бързо се издигна сред Чедата и е доста способен.Може би дори сам да е тръгнал след теб тъй като си избягала лично от него,а може би не.Ще разберем.

Брой мнения : 48 Registration date : 23.05.2007

Слънцето се скри зад хоризонта и нощта падна на Соево поле.Звезди осветиха небосвода,а до тях красива и величествена блестеше луната,единственият спътник на Мелия и Лисандър.Джамата яздеха бързо през полето,макар че честото мрънкане на Лия ги забавяше доста.
-Кайи ми защо,дявол да те вземе,ме наричаш така-питаше нетърпеливо момичето през пет минути-Искам да знам.-но отговор не получаваше,а само силну сумтене от страна на брат й.
-Много е хубаво да дразниш някои знам.-направи се на смирена Мелия след половин-един час безуспешни опити.-Но все пак...
-Слизай,спираме!-прекъсна я Лисандър с остър тон нетърпящ възражение-Ще пренощуваме тук,а утре по това време,светлина дано стане,ще сме в Кемлин ако си държиш устата затворена.
-Колко сме груби.-отвърна саркастично Лия и слезе плавно от коня си,сякаш да покаже че поне това може сама.Взе едно одеало от дисагите си,зави се с него и се запъти към близкото дърво.То беше по-хлътнало от останалите ниско долу и Мелия се възползва да легне на това място.Лисандър отново измърмори ядосан нещо щом видя сестра си готова да спи,очакваше да му помогне да запали огън,а и не бе ли гладна.
-Добре...постараи се да бъдеш милговореше си Лисандър на ум.-Може би наистина е изморена,а и не можеш да я виниш,пътят е дълъг...-момчето отидо до Мел и силно се покашля:
-Кхъм...ти не си ли гладна?!-попита тои
-Не...аз...ще поспя ако може.-бегла блажена усмивка,която изчезна веднага след отговора и се замени с живинка и видим интерес в очите на момичето.
-Не,искам да кажа,да,но преди това ще ти обясня за днес.-отвърна успокоително Лисандър,след което стана,събра няколко съчки нападали наоколо от дървото и накладе огън.
-Така....-започна момчето,трябваше да внимава какво казва на момичето,за да не издаде маика си-аз съм Лисандър Харон и се водя твои брат по маичина линия.Тъй като баща ми е мъртъв сега съм Лисандър Тирис,не си измислям,а и,забележи,имаме еднакви очи,очи които само един Тирис може да има.
-Значи маика ми е била с друг преди моя баща.Това е...това е.Значи предполагам и разбираш,че тя е била с двама мъже едновременно.-Мелия бе станала от убежището си и сега говореше разпалено стиснала едната си ръка в юмрук.
-Да осъзнавам го.-отвърна спокойно брат и-но не я виня.
-Не я виниш!Тя е мамила мен и татко толкова много години,изоставила е твоя баща.-викаше вече Лия,само за няколко мига бе намразила Арвен Тирис
-Но все пак избра да отгледа теб,да остане при вас.-отвърна мрачно и саркастично Лисандър
-Точно това е най-долното!Не мога да повярвам....-Мелия тупна гневно на земята и отново се зави с одеалното
-Виж,някой друг ден ще разбереш всичко,ще погледнеш на нещата с други очи и вече няма да мислиш така.Тя не е виновна,просто ти трябва време да го разбереш.
-Добре...и значи сме брат и сестра.-вече по-смирено попита Лия-и си напълно сигурен в това.
-Да...сестричке!-отвърна елфът развеселено-За което много се радвам.Да си имам едно диване,което да строявам и да вкарам в правия път само до Кемлин си е истинско забавление.-момчето прихна да се смее,а сестра му го изгледа изпод вежди
-Хаха много смешно.-удори го тя по рамото-Сега вече може ли да спя?!-попитсякаш чакаше разрешение
-Да,може.Ще се радвам ако си тиха за една вечер,а маи това става само докато спиш.-отвърна Лисандър и пак се подсмихна леко.Доставяше му неимуверно голямо удоволствие да я дразни.
-Лека нощ мили ми братко.-отвърна гукащо момичето и легна на ствола на дървото
Лека нощ сестричкеказа си тои и погледна към Мелия,остана загледан в нея миг два след което се зае да си пече заешко месо,което бе взел за из път.

* * *

На сутринта Мел се събуди първа.Слънцето печеше повече от друг път,знак че наближават Кемлин,където през почти цялата година бе слънчево и топло.Момичето стана и с тихи стъпки,за да не събуди брат си,се запъти към близката река.Чувстваше се длъжна и тя да направи нещо за брат си,затова взе две кожени манерки от дисагите на конете и ги напълни с прясна вода.После събра съчки и накладе мъничак огън.
-Добро утро.-поздрави тя брат си,когато момчето се събуди
-Добро и на теб.-отвърна Лисандър-виждам че си се разработила,на какво се дължи тази промяна у теб.
-Стига вече братко,аз не съм мързелива,нито говоря много,просто исках да знам,че поне един близък човек ми е останал на този свят,исках да го чуя за да съм поне малко щастлива.-отвърна Мелия почти монотонно,без да влага чувства в казаното,но все пак чувствата ги имаше и елфът ги усети.
-Аз извинявай,не исках да те засегна.-искренно каза момчето и се настани краи огъня до сестра си
-Свикнала съм вече да бъда наранявана,но спокойно няма нищо,не ти се сърдя.-усмихна му се тя и тикна парче печено заешко в ръцете му-вземи,яж!
-Мисля да тръгнем веднага щом се нахраним,чака ни доста път.-тонът вече беше серьозен,а погледът гледаше някъде на юг където би трябвало скоро да се мернат най-високите чсти на Кемлин.-От тук идва най-серьозната част.Има много пътници по тези места,повечето крадци и обирджии.Не бива да спираме за нищо и да не се доверяваме на никого,разбра ли.
-Да!-отвърна отвърдително Мел-Ти до къде ще си с мен?!-попита изведнъж момичето,сетила се,че й бе казано,че момчето само ще я съпроводи до града,но няма да остане с нея след това.
-Ще вляза с теб в Кемлин за да купя някои неща заръчани ми от елфите и после ще те оставя сама.Тъкмо ще докажеш,че можеш да се справяш без помощта на другите.-тези думи подкладиха много високото самочувствие на Мелия и очите и добиха странен блясък.
-Е аз съм готова да тръгваме.-оповести тя след като се нахрани
-Ще хванем обедното нашествие от хора идващи от Салидаир,село недалеч от тук,което е било нападнато от орки.
-Възможно ли е тези орки да идват насам?-попита видимо изплашена Мелия
-Не ми се вярва.-отвърна Лисандър-орките се страхуват да приближават Кемлин защото това е градът на Айез Седай.
-Айез Седай....всички се страхуват от тях,но на мен не ми е ясно защо.-каза с насмешка Лия,живяла сред некроманти тя не бе свикнала да се плаши от магове и вещици,не бе свикнала да се плаши от нищо.
-Те са вещици Мел и са много опасни.-скастри я остро Лисандър,но ми е интересно защо елфите решиха да те пратят именно тук,освен ако...-изведнъж нещо прищрака в главата на момчето той се качи на коня си и извика:
-Хайде,тръгваме веднага.-Мелия видя,че брат й премълча нещо,което явно бе разбрал,но се подчини и се качи на коня си.

Двамата препускаха дълго без да си говорят.Към обяд вече едва се издържаше на слънце.Наоколо започнаха да се появяват хора скрили се под сянката.Някъде бяха по двама с коне,другаде цели семейства с покъщнината си,явно идваха от Салидаир,защото бяха на големи групи и изглежда се познаваха.Акцента също не бе на тукашни хора,нито пък на някои живеещи много далеч.Изведнъж едно момче застана точно на пътя пред Лисандър и Мелия.Беше на годините на Мел,с опърпани дрехи,бос и разрошена руса коса.Зелените му очи изпъкваха над този тъмен фон и придаваха нещо много красиво и загадъчно на момчето.Лия веднага спря коня си дали за да не мине през него,или за да му се полуибува,но Лисандър я подкани да продължи.
-Махни се от пътя момче-викна брат и
-Чакайте спрете,моля ви.-викна младежът без да се помести.Изглежда беше сам защото никои не се притесни,че може да бъде прегазен всеки момент.Лисандър бе принуден да спре,а след него веднага дойде и Мелия.
-Какво искаш!-попита остро Лир(съкращение от Лисандър)
-Позволете ми да пътувам с вас до Кемлън,сър.-започна момчето-Имам кон, а и съм сам.
-А от каде да знаем,че не ни лъжеш,или че няма да ни направиш нещо,дори и сам не мисля че си неспособен...-започна Лия,но брат й й запуши устата
-Момче доведи си коня тук.Ще проверим дисагите му,а и теб самия.Ако си с чисти намерения ще доидеш с нас.-момчето кимна и отиде за коня си
-Защо реши да му помогнеш?-не разбра Мелия
-Защото има знакът на братството,елф е.-отвърна кратко Лисандър
След малко момчето се завърна с багажа си и коня си.След обстойна проверка Дрейк,както по късно им каза че се казва,получи разрешение да тръгне с тях.Оказа се много смело,умно и разсъдливо момче.Не му липсваше и чувство за хумор,с което успя да разведри не многото път до Кемлин.От разговорите им с Дрейк,Лир и Лия научиха,че бащата на момчето е бил елф от братството и двамата са били заедно в Сидалия,но за нещастие са били нападнати от орки,които убили баща му.Преди да умре бащата дал на Дрейк пръстен с извезано на него листо и буквите Е и Я,знакът на ефското братство.Научиха и за майка му която го пратила в Кемлин за да стане Стражник.Докато разкаже всичко това и вече се беше смрачило.За тяхно щастие градът бе наблизо,портите му вече си личаха,а и не се натъкнаха на никого другиго през целия път.
-Мелия може ли да поговорим малко на саме.-привика сестраси Лисандър малко преди да влязат в Кемлин.Момичето кимна и тръгна към Лир,усещаше,че ще научи нещо важно,може би защо я пратиха тук.
-Мел сутринта не ти казах,защото се опасявах,че няма да искаш да доидеш.-започна Лисандър-Елфите са те пратили тук за да станеш Айез Седай.
-какво?!-почти викна момичето
-Изслушай ме-продължи брат й-Знаеш,че имаш некромантски способности,нещо което Тъмният и неговите последователи търсят за тяхна изгода.Знам много добре,че ти не искаш да си на негова страна,но затова трябва да се научиш да владееш силата си,а и ще научиш много нови ако си достатъчно упорита.всичко е за твое добро.Върви с Дрейк,той е тръгнал по шоден на твоя път,заедно ще сте по-силни.И помни...Владееш ли себе си,ще владееш всичко...Върви!
Тя кимна леко и прегърна брат си за сбогом.Тук пътищата им се разделяха,но тя намаше никога да го забрави,него и съветите му.бе се отказала да спори или да вика,не можеше да промени сътбата,която искаше Мел да е полезна с нещо добро да допринася на хората,а да си Айез Седай бе точно за нея.Тя се усмихна вяло и тръгна към Дрейк.
-Тя ще ти обясни.-отвърна Лир като видя объркания поглед на другото момче-Сбогом!-след което портата се отвори и елфът препусна по една от многобройните улици и скоро се изгуби от поглед.
-Ще ми обясниш ли какво става?-попита Дрейк
-Да намерим място където да пренощуваме,по пътя ще ти разказвам.-отвърна глухо Мел и двамата препуснаха по една от улиците.
-Е?!-подкани я луибопитно момчето
-Спри тук.-каза тя щом минаха покрай една гостилница на която имаше табела"Свободни стаи"-Ще ти го кажа с две думи:Елфите са решили да ме правят Айез Седай затова ти и аз сме заедно от тук нататък.
-Ясно.-отвърна Дрейк с разбиране,след което слезе от коня си и го завърза пред гостилницата.Същото направи и Мел.-Е,да влизаме.-Двамата отвориха вратата и пред тях се появи препълнено с хора помещение.Всичко бе осветявано от свещи и тук-таме фенери,беше препъкнено с маси,едва едва се минаваше затова хората сядаха където сварят.Повечето мъже и жени бяха пияни поради солидното количество алкохол,което отпускаше гостилничарят на клиентите,храната също не бе в излишък.Няколко хора танцуваха някакъв танц под аконпанимента на малък оркестър от леко подпийнали музиканти с преповдигнато настроение,които трудно успяваха да изсвирят верния тон.
-Здравейте милички.-приветства ги ниска и дебела жена,явно гостилничарката-Какво ще желаете?!
-Бихме искали една стая.-отвърна кратко Мел
-Добре...3 жълтици.-оповести жената с мазнишка усмивка и записа нещо на мръсно листче хартия.Мел и Дрейк се спогледаха.Никой до сега не бе мислел за пари.Двамата заопипваха джобовете си,когато Лия неочаквано напипа кесия в единия.Брат и явно бе предвидил всичко.разплатиха се за стаята и се качиха горе.
-Благодаря!-отвърна признателно Дрейк-Ще ти ги върна само...
-Няма проблем.-прекъсна го Мелия с усмивка
Двамата влязоха в отредената за тях стая.Беше малка стая,с две легла и една масичка между тях.Завивките поне бяха чисти,а стаята макар и малка бе добре спретната.Имаше едно малко прозорче точно до леглото,което си избра Мел,през което се виждаше почти целия Кемлин.
-Лека нощ.-пожела Дрейк
-Лека нощ.-отвърна Лия с тежка въздишка.Остана загледана в опсипаното със звезди небе още миг два и после се унесе в сън.Утре бе голям ден,от които зависеше бъдещето и на двамата.Един здрав сън би им се отразил добре.

* * *
-Лека нощ малка моя.-прошепна Арвен в извора на просвещението.-Нека Светлината буде с теб!

Брой мнения : 7 Registration date : 12.06.2007

Дели седеше в стаята си и четеше.На няколко пъти и се налагаше да препрочита страниците,защото и бе трудно да се съсредоточи върху написаното.Накрая се видя принудена да остави книгата.
След случката през ноща,не можа да заспи.Имаше лошо предчуствие,но не можеше да разбере защо.Затова и сега беше подпряла лакти на бюрото и гледаше замислено в една точка някъде пред нея.
Прозорецът в стаята и беше отворен и издуваше пердетата,когато вятъра напираше да влезе.Книгата неочаквано се отвори и страниците започнаха един по един своя танц,водени от вятъра.Делерина откри,че шумът на страниците и действа успокоително.Когато намалееха,тя се пресягаше и отваряше книгата отново в началото и така,докато главата не я заболя и не усети,че ръцете и се вкоченяват от студ.
Момичето с мъка се изправи и тръгна срещу прозореца,а косата и роклята и се вееха.Спомни си как като малка тънцуваше в дъжда или пък излизаше навън,за да стане срещу вятъра.Тогава и се струваше много забавно.Когато затвори процореца всичко утихна и Делерина потрепери.Върна се и легна по гръб на леглото.Помисли си колко ще е хубаво,да види Света.Не се оплакваше от Орлово гнездо,но имаше чуството,че ще остане тук завинаги.
-Завинаги. - повтори тихичко Арин и в този момент на вратата се почука.Дели седна на кревата. - Влез! - подкани тя.
Вратата се отвори с познатото скърцане и на прага застана Нимерия.Дели отвори уста да я поздрави,но като видя изражението на лицето на братовчедка си се отказа.
-Какво има,Нимс? - направо попита момичето и стана от кревата.
-Вайълент Арин. - отвърна Нимерия.Далерина се закова на място.
-М-моля?
-Ела,ще видиш. - каза братовчедка и и я хвана за ръката.
Докато вървеше на Дели изведнъж и се прииска да си бе останала в стаята.Знаеше някои неща за Вайълент Арин,майка и и бе разказвала.Но най-важното беше,че тя е мъртва.Да,мъртва.Не е възможно сега да е в Орлово гнездо.
Но когато видя русокосата гостенка Делерина видя,че греши.Тя беше Арин.Просто го...усети..
-Делерина Арин! - възкликна жената,като видя приближаващите се момичета. - Приличаш на майка си. - допълни Вайълент,след като я огледа.
Дели седя няколко секунди неподвижно,чудейки се какво да каже.
-Как е възможно? - изтърси след кратко колебание.
-Кое?Че съм жива ли? - русокосата жена повдигна вежди. - Ами да кажем,че по начало,никога не съм умирала.
-О! - възкликна Делерина и отправи поглед на няма молба към братовчедка си.
-Но не съм дошла до тук,за да говорим за мен. - твърдо заяви Вайълент и стана.Двете момичета я погледнаха уплашено,но тя не им обърна внимание.Вместо това отиде до вратата и врътна ключа.
-Защо заключи вратата?-попита нетърпеливо Делерина,гледайки я с леко наклонена глава
-Защото не бива никой да ни чува.Без майки,полу-братове и още по-малко любопитни малки същества - отвърна Вайълент,дърпайки завесите на прозорците.Не стига,че в стаята беше тъмно,а сега стана почти непрогледно.
-И без завесите можеше да минеш - отбеляза Нимс,настанявайки се на един стол.
-И така,момичета - жената се направи,че не е чула думите нач ернокосата и седна срещу тях - Трябва да поговорим..за вас и вашите..да ги наречем способности.
-Какво имаш предвид?Ние нямаме способности-прекъсна я Дели,но Вал й махна с ръка все едно че й казваше:”Моля те,дете,ти нищо не знаеш”.Делерина млъкна и се смръщи.
-Чували ли сте за Айез Седай..Те са нещо като вещици,но не са точно вещици.
-Айез Седай могат да преливат Единствената сила,докосвайки се до Верния извор-монотнно измърмори Нимерия
-Точно така-потвърди Вайълент доволно-И от мои източници имам сведения,че вие двете-тънкия й показалец се премести от едната към другата-можете точно това..
-Кое това?-попита Дели и когато видя убийствения поглед на леля си прехапа устни.
-Да преливате единствената сила - отвърна с досада жената. - Опитвам се да ви обясня следното нещо.Вие..можете да станете Айез Седай,но за тази цел трябва да преминете през много неща и разбира се,да заминете за Тар Валон,където могат да и дадат нужното обучение.
-Аз..ние..какво? - заекна Нимерия.
-Аейз Седай!?Не е възможно! - възкликна и Дели.
-Съжалявам,че ще ви разочаровам,но боя се,всичко е възможно.

Брой мнения : 114 Registration date : 19.05.2007

Тишина настъпи за минута-две в стаята,при което Нимерия избухна в смях,облягайки се назад на стола.Боже,докъде бяха стигнали враговете й?.Тази се опитваше да й пробута някаква проскубана история,за да поеме на път за кой знае къде и да й се случат всякакви беди.Айез Седай!Как пък не.Щом Ланистър толкова искаха главата й,не беше нужно да я карат да повярва на бабешки измислици,за да напусне Орлово гнездо.Не,Нимс бе решена да остане тук,трябваше да остане тук..в момента това бе единственото място,което можеше да нарече свой дом.Делерина и Вайълент я изгледаха едва ли не ужасени от тази нейна груба постъпка,а Старк ядосано се изправи на крака,удряйки с юмруци по масата.
-Слушайте ме сега-заговори високо и студено тя.Точно както преди много години,в Зимен хребет баща й се бе изправял на масата в голяма зала,за да съобщи започването да вечерята.Точно,както бе известил новината за това,че ще стане Ръка на краля.Неговия глас..гласът,който никога отново нямаше да чуе.Изведнъж се сепна,осъзнавайки,че не е довършила изречението си и продължи,опитвайки се да подтисне спомените,излизащи сега на повърхноста.Точно сега ли бе момента да се случи всичко това?!-Няма начин това заминаване за онова място,както й да се казваше да се осъществи-баща й стоеше на прага на Зимен хребет,за последно прегръщайки майка й-Всичко,което ми е останало е в тази крепост и аз..не мога да го оставя-прехапа устни.Чуваше Роб,докато говори на лорд Фрей,чуваше писъците на майка й преди да я обезглавят в онази тъмница,чуваше Санса,ридаеща над мъртвото си вълчище.Усещаше,че може да повърне
-Спокойно,дете-помоли Вайълент,която сега се бе осозвала до нея и й помогна да седне.Делерина гледаше с пребледняло лице братовчедка си,която от гръмкия си смях бе плувнала цялата в пот и хапеше устните си до кръв,само и само да не издаде какъвто и да било звук.”Ще се удръжа..няма да заплача.Старките не плачат.Не и пред тази.Никога!”..Тази мисъл вдъхна сила на Нимс,която мъчително се надигна.Не й се бе случвало преди толкова рязко всичко да се озовава в главата й и да се срива толкова бързо.Въздъхна тежко,поглеждайки към русокосата жена,която сега отново се настаняваше на мястото си
-Моля те да си вървиш-намеси се Дели-Не мисля,че присъствието ти се отряза добре на братовчедка ми,която изглежда се разболява.Напусни Орлово гнезо и не се връщай отново тук.Не си желана.
-Не ми вярваш нали момиче?Не вярваш,че аз съм леля ти..-заговори Вал ледено и гласът й сякаш изплющя като камшик във въздуха-Искаш или не,това е суровата истина.Мога да ти кажа всяко едно нещо за теб от това,че имаш малък белег зад ухото,който получи,когато беше едва на 2,до това,че вечерта преди да се замина ти оставих рисунка на лебед до леглото ти.Скоро след това щеше да навършиш 3 годинки...боже,колко малка беше тогава..?
Младата Арин потръпна..Онази картинка.Майка й я бе закачила на стената и дори сега още висеше там.Тази птица бе толкова прелестна,можеше ли някой да не се загледа в нея?Делерина обичаше тази картинка.Тя й носеше спокойствие,носеше й спомени от детството,толкова близки и нежни.
-Значи ти наистина си Вайълент Арин,моята ..леля-изрече последната дума насила,преглъщайки шумно.Жената кимна с усмивка.-Но това не променя факта,че накара Нимерия да се притесни.Дори Тирион не успя,Светлината да го заслепи дано това джудже!-тя изруга,без да се усеща кой стои срещу нея
-Нищо не съм направила-отвърна Вал с досада-Просто се замисли за нещо страшно.Кажи ми,Делерина,ти..вярваш ли,че можеш да станеш Айез Седай?
-Чувала съм мама да говори за тях-тежко каза момичето-Тя казваше,че никой никога не ги е виждал и че те са просто приумици на дъртите бабички по селата,които по цял ден седят на люлящи столове,плетат и приказват глупости на внуците си,които вярват на всяка една дума.И така Айез Седай стават повече легенда,отколкото истина.
-Във всяка легенда има 10 %,че и повече истина,дете-усмихна се жената,радвайки се на племеницата си.Колко много беше пораснала за изминалите 13 години..
-Не ме интересува-отсече Дели-Можеш да се възползваш от гостоприемството ни тази вечер,но утре рано трябва да си заминеш от тук.Не смятам,че думите ти са истина,и съм на мнение,че Нимс също.Разбирам,че явно ти наистина си ми леля,но ако твърдиш,че ти си Айез Седай и ние с нея-тя посочи чернокосата,коятобеше заровила пръсти в косата си и равномерно си поемаше въздух-също можем да станем като теб,грешиш!Ти си изоставила семейството си,посветявайки се на една кауза,която е безмислена,никой не вярва в нея.Никой освен вие,може би.Но простете ми,лельо,ако ви обидя с думите си.Аз не мисля,че същества като Тъмния и другите наистина съществуват.Айез Седай,може би,но за какво са тези вещерски способности,ако няма къде да ги прилагате?-тя спря за миг-два,сякаш чакаше отговор,след това се присети нещо и продължи-Милейди,аз съм много вярваща по принцип,но тези неща ми звучат повече като безмислици,отколкото като истина.Не искам да ви засегна.
-Явно Лиза се е погрижила да приличаш на баща си-заключи Вайълент и погледна към Нимерия,която си стоеше в същата поза като преди малко
-Никой не се е грижил за мен.След смъртта на татко,лейди майка ми отделяше цялото си внимание на Робърт.Не я виня.Брат ми е болнаво момче,и хвана някаква смъртоносна болест.Прилича на тази,от която се разболя татко,но е различна.Всичко е различно.Майстера казва,че ще отмине с месеците,но 4 години са много време,не мислите ли,милейди?-Делерина през цялото време гледаше към ноктите си,а сега погледна жената право в очите
-Много са-съгласи се с неохота русокосата
-Всичко,което имам,го имам заради себе си и заради Орлово гнездо.Може би отчасти и заради историите,които ми разказа Нимерия.Знаехте ли,че Петир Кутрето бе екзекутиран наскоро?
-Моля?-възкликна Вал и надигна вежди въпросително.Рязката смяна на темата я накара да се стресне и да излезе от унеса си-Не,всъщност не,по каква причина?
-Предателство.Братът на Нимс и мой скъп братовчед,Роб го е убил на път към Фрей.Заслужаваше си го онзи лорд Белиш.Мръсен плъх,ако питате мен,милейди,но все пак носещ титлата си.
-Защо изведнъж прескочи на обръщението „милейди”?Аз не съм кралицата,а аз съм просто леля ти-каза уж обидено гостенката
-Такъв е етикетът,милейди.-сви рамене Делерина-Не смятам,че се нуждаете от повече информация от тази която ви дадох.Смятам,че е време всички да се оттеглим в покоите си.
-Не-този път бе прекъсната от Нимс,сега положила ръцете си на масата и отново възвърнала си твърдия старков поглед.-Мисля,че е време и ние да разберем няколко неща,Дели.Съгласна ли сте с мен,милейди?
-Нека да е волята ти,дете-отвърна Вайелент и зачака търпеливо.За няколко минути отново се възцари тишина около тях,която бе арушавана единственото от потропването на Делерина по масата.
-Кой ви прати тук?-беше първото,което се сети Нимерия
-Смятам,че това не ти влиза в работата,момиче-сряза я ядосано Вал,явно вече изгубила всичките обсноски,които й бяха останали.Пое си дълбоко въздух и завърши вече по-тихо-Искате или не,вие можете да се докосвате до Верния извор.Искате или не,трябва да дойдете с мен в Тар Валон да се обучите.Знам,че това е въпрос на избор,но имайки предвид,че сте част от семейството ми,ще ви принудя с цената на всичко.
-Вие загубихте семейството си преди 13 години,милейди-намеси се кротко Делерина.За разлика от братовчедка си,която показваше гнева си по нормалния начин,Дели запазваше самообладание дори при най-трудните ситуации.Сега й беше трудно да не се хвърли през вратата и да се затича към стаята на майка си,но се държеше.
-Това не е вярно-каза жената сурово-Делерина,ще те помоля да ме оставиш да поговоря с прескъпата ти братовчедка за обноските й
Младата Арин хвърли поглед на Нимс,при което лекичко наклони глава и напусна кухнята,затваряйки вратата след себе си.Опря чело в стената и стисна силно зъби,мъчейки се да не изкрещи..Как можеше да постъпи в такъв момент?!Да изостави семейството си,вярвайки на нечии думи.Можеше ли да се довери на жена,която бе разбила сърцата на родителите си,напускайки ги толкова млада.Била е едва на 17.Джон Арин чсто бе разказвал на малката си дъщеричка за леля й,показвайки й различни картини,правени специално за Вал.И после с горчивина в гласа,долавяна едва едва,бе скалъпвал различни лъжи за изчезването й.Но Дели бе чувала..Бе чувала какво говорят всички за лейди Вайълент Арин.За всички тя беше издънката в семейството Арин,тази,която бе оставила всичо и всички,само за да тръгне към нещо ново и необятно,да опитва вкуса на приключението.Искаше ли Дели да свърши като нея,презирана от целия род Арин,дори от собствената си майка?Как щеше да реагира Лиза,разбирайки какви мисли се въртяха в главата на дъщеря й?На нейната опора,както я наричаше.Можеше ли Делерина да избира..кое щеше да предпочете..Семейството,истинското или онова,която я чакаше някъде на север.Може би близо до Вала..Или пък на запад към необятните морета.Към кое от Седемте кралства щяха да поемат,ако решеше да поеме риска?Момичето с бавни крачки се насочи към стаята си,умислена и тъжна.Предстоеше й труден избор,който едва ли щеше да успее да вземе.”Може би,ако Нимс се съгласи..Може би,ако тя повярва в това,и аз ще повярвам..И аз ще рискувам”-мислеше си обнадеждено Дели.”Ти сама го каза,няма Айез Седай,това е поредния капан!”-шепнеше разума й,но тя не можеше да му се подчини.Не толкова лесно.Отпусна се на леглото си,закривайки лицето си с ръце и започна да обмисля всичко,случило се преди малко...
Нимерия и Вайълент се гледаха накриво,но никоя не помръдваше.В лицето на тази жена се виждаха някои от характерните черти на Арин,но чернокосата отказваше да го признае.Тази не бе от рода Арин и дори някога да бе била,бе загърбила всичко..
-Защо?Защо напуснахте дома си пред години?-попита след малко Нимерия-Нима не сте обичали семейството си?Нима чичо ми не е бил достатъчно добър с вас?Или родителите ви?Изпитвали сте желание за трона,а брат ви е бил по-голям и достоен?Какво,милейди,какво ви накара да направите това?
-Айез Седай-две думи,казани с такава лекота-Ти може би не вярваш в това,дете,и така,уверявам те,допускаш огромна грешка.Сега мислите и животът ти се въртят единствено около това да измъкнеш сестра си Санса и малкия Рикон от Кралски чертог,както и да попречиш на Ланистър да ги убият,но около теб стават неща,на които ти не обръщаш ни най-малко внимание.Как ще спасиш сеймейството си,дете?Ще се изправиш срещу огромната им армия с меч в ръка?Ще използваш хитростите,на които онова копеле те научило?Между другото,когато научих,че баща ти е прибрал онова отроче на някоя селска идиотка,ви съжалих.Сигурно е трудно да се опиташ да обикнеш някого,след като знаеш,че е копеле.
Старк се разсмя.Неиксрено,студено,но все пак го направи.
-Ако сте дошли,за да изразите омразата си към Джон,не сте за тук,милейди.Джон от много време не е копелето на Нед Старк.Джон Сняг е Нощен страж и то под-командир.С вашето позволение,ще кажа,че той е много повече от това за което вие го смятате,по простата причина,че не го познавате.
-С доста силни думи защитаваш това..-тя си премълча обидната дума,виждайки как Нимерия стиска единия си юмрук –Близки сте?
-Мислех,че вече сте се досетили,милейди-каза Нимс подигравателно-Бихте ли ми казали,защо пожелахте да говорим насаме?
-Защо и ти ми говориш с този тъп етикет,Светлината да те заслепи дано!Къде отиде онази злоба,с която ме посрещна,когато искаше да ме изгониш?Не омеквай,Нимерия Старк,трябва да си силна и да не се предаваш!-развика се ядосано Вайълент и момичето се ококори.Първо говореше благо,после малко по-строго,а сега дори се бе развикала.
-Причината да ви наричам милейди,е това,че може би вярвам,че вие сте сестрата на чичо ми Джон.Не знам за Делерина,но при мен е това.Вие сте почитаема госпожа в тази къща,аз съм натрапницата,по-скоро-обяви Нимерия тетрално,скръствайки ръце пред гърдите си.
-Както искаш,не ме интересува глупавия етикет.Дошла съм тук,за да ви убедя да тръгнете с мен към Тар Валон.Трябва да се обучите,момиче,и не можеш да ми противоречиш.Ако не овалдееш Единствената сила..
-..мога да умра-Старк махна с ръка-Говорих с Бран,знам всичко,което може би бихте искали да ми разкриете,но сега аз ще говоря.Първо,не мога да тръгна от тук.В минутата,в която Ланистър открият,че ме няма в Орлово гнездо,ще пратят хора по петите ми.Знаете,че проклетите доносници на Варис следят всички постоянно и..
-Ти не се притеснявай за това,дете-кимна Вал-Остави тези глупци на мен.Утре вечер,късно,ще трябва да тръгнем за Тар Валон.Не мога да се задържам много тук,така че всичко зависи от теб.Искаш ли да обуздаеш силата си или да полудееш от нея?Знам,че ще постъпиш правилно,Нимерия,не ме разочаровай.-жената се усмихна-А сега съм уморена.Твърде много спорове и разговори ми се събраха.Ще мога ли да заема спалнята на първия етаж в края на коридора?-попита с широка усмивка.Нимерия само кимна в знак на съгласие,без да се усеща,че всъщност стаята воубще не беше оправяна за гости.
Вайълент напусна стаята почти безшумно и тръгна надолу по коридора.Надяваше се да бе вдъхнала на момичетата,поне част от това,което искаше,и те да я последват.
Младата Старк стоеше загледана през прозореца.Слънцето беше на средата на пътя си към небето и огряваше с нежните си червени лъчи замъка.Тя само затвори очи,наслждавайки се на допира на малкото топлина.В Зимен хребет почти никога не беше така..Слънцето беше слабо,дори през лятото понякога им се налагаше да палят камини.Но Зимен хребет или по-скоро руините останалите от него след нападанието на Ланистър срещу крепостта,бяха покрити с дебел слой бял,без нито една следа от стъпки,сняг.Нимс си спомни как когато още имаше семейство и живееше на север,се радваше на снега.Снежинките бяха толкова нежни,всичко толкова красиво.Спомняше си как с Джон се бяха замеряли със сняг и колко пъти септа Мордейн я бе наказвала заради тези игри.Усети нечия влажна муцунка по отпусната си ръка.Тя погали Денерис по глава,въздъхвайки тежко,и се изправи.Трябваше да поговори с него.Сега.”Може би по-късно”..-опита се да се разубеди сама,но бързо се наруга наум.Сега.Не после!
Заизкачва стъпалата към втория етаж по-бавно от всеки друг път.Ръката й се плъзгаше по парапета,очите й обхождаха всичко,сякаш никога не го бе виждала.Страхуваше се,че това ще е един от последните пъти,в които ще успее да се докосне до красотата на Орлово гнездо.А тази крепост й помагаше да си спомни..да си спомни за щастието,веселието..за живота.Но тя отново трябваше да напусне дома си.Както преди години,когато я откъснаха насила от севера.Спря се на последното стъпало и запримига.Нещо я караше да вярва.Нещо,някаква сила.А тя съвсем не можеше да си обясни каква.
Застана пред вратата и сигурно натисна бронзовата дръжка.Силното скърцане на железните панти я подразни и тя побърза да затвори след себе си.Джон Сняг спеше спокойно на леглото си със сериозно изражение и от време на време мърмореше нещо неразбираемо.Дух лежеше покорно на пода,но червените му очи веднага се забиха в Нимерия,щом тя прекрачи прага.Дух беше най-умното вълче от всички и постоянно беше до Сняг,независимо от всичко.Преди години,когато бе изубил господаря си в Гората на духовете,нюхът му го бе довел в Орлово гнезо.И не напразно.Чернокосата се приближи до леглото и побутна стражът по кракът,прошепвайки името му.Джон обаче не рагира,а само се размърда леко
-Джон!-викна по-силно Нимс и го зачака да се обърне по гръб.След секунда,той се обърна,гледайки я странно.Изглеждаше угрижена,но какво толкова важно бе,че да го буди в 7 сутринта?
-Спи ми се,сестричке-измърмори и понечи отново да захърка.
-Заминавам-обяви момичето,а Джон рязко скочи от леглото и я погледна невярващо

Брой мнения : 114 Registration date : 19.05.2007

-Къде отиваш,ако мога да попитам?
-По-добре е да не знаеш.И сама не мога да повярвам,че това ми се случва-отчаяно каза тя,сядайки на леглото.Изчака го да седне срещу нея и въздъхна-Тази сутрин имахме неканени гости.Вайълент Арин.-Сняг се разсмя,но виждайки сериозното й изражение,смехът му секна
-Ти си съвсем сериозна?-възкликна глухо
-Да.Тя..се опита да убеди мен и Дели,че можем да станем Айез Седай..като нея-думите й увиснаха във въздуха.Стражът стоеше и не можеше да повярва на ушите си.Нима..нима Нимерия й бе повярвала?Бе повярвала,че Айез Седай съществуват?!И й бе хрумнало наистина да замине,за да стане вещица?!
-Да не си изгуби ума?-попита момчето-Смятах,че можеш да осъзнаеш,че това е капан и е почти сигурно,че ако излезеш от тук ще те убият
-Осъзнавам всичко това,братко.Но..трябва да приемеш решението ми.Трябва да ти кажа и още нещо.-тя въздъхна,и Снях окуражително стисна ръцете й-Ще замина единствено и само с Делерина.Знаеш,че леля Лиза е в криза,а малкия Роб е болен,затова не мога да си позволя да оставя Бран тук.Само че не мога и с мен да го взема.Молбата ми е..да отидеш с него в Черния замък.
-Невъзможно е-отсече Джон,въпреки че казвайки това,осъзна какво причиняваше на сестра си
-Ти..единствен може да се грижиш за него.Иска ми се да остана тук и да се грижа за него,сега,след като мама и татко са мъртви,но не мога.Трябва да замина.Знам,че трябва.Слушай.Ти си моята надежда.Знам,че ще е трудно,защото Бран е малък,защото ти ходиш на различни походи по горите,но ще намериш пролука и ще го пазиш.Ако..ако загубя и Бран,няма да го преживея.-Нимс прехапа устни в опит да не се разплаче-Моля те,Джон..
-Нощния страж не е играчка,сестричке.Дал съм клетва пред братятя си,как ще мога да наглеждаш Бран,когато той е в Черния замък,а аз може да съм горе,в планините?!На него също ще му е трудно в онзи нечовешки студ.Пък и аз отдавна не съм стъпвал в Черния замък..Дали се е променил?-зададе въпроса по-скоро на себе си,отколкото на нея,но момичето не обърна внимание
-Защо?
-Чичо Бенджен е командир на моята група.Тръгнахме на поход преди 6 месеца.Трябваше да обходим целия Вал от планините до източната крепост.Бяхме стигнали почти до края,когато получих писмото ти.Тръгнах веднага насам.Сега не знам къде са.Чичо обеща да ми прати вест,когато започнат да се връщат назад,за да ги чакам направо там.
-Ако не вземеш Бран със себе си,ще ми се наложи да го оставя тук.Леля Лиза постоянно е заета с Робърт,не я виня,но братчето ни ще е съвсем само.Би ли го позволил?
Джон се изправи,изпускайки тежка въздишка и отиде до прозореца.Стаята му гледаше към задния двор на Орлово гнездо,който сега бе окъпан в ранната светлина на слънцето.Няколко слуги се опитваха да срешат и измият черния му жребец,но Принц се дърпаше упорито,събаряйки ги на земята.Лицето му посърна,като си припомни,че щом Нимс заминава,той също ще трябва да се раздели с нея.
-Искам да дойда с теб-той се обърна към нея,за да се вгледа в очите й-Да дойда с теб,където и да е.Не мога да те оставя сама..не и сега,когато ми е предоставен шанс да съм до теб.
Нимерия се разсмя и го погледна натъжено.Де да ставаше така лесно..
-Не можеш,Джон.Ти си дал клетва към братятата си,сам го каза.Да си Нощен страж е твоята съдба,а моята не ме насочва към Черния замък.Знаеш,че ще ми липсваш.Ще ми липсваш безумно много,но съм сигурна,че след време отново ще се срещнем.Съдбите ни се преплитат,но никога не се свързват,братко.-тя се изправи,за да го целуне по бузата и Сняг я издърпа в силна прегръдка.Зарови лице в тъмната й коса и за миг останаха така.Момичето се притисна до него,замисляйки се.Какво ли щеше да стане от тук нататък..Бран,Джон,Санса,Рикон..Нейното семейство.Единствените останали от рода Старк..Но какво щеше да се случи с тях от тук нататък?Още и още въпроси нахлуха като ураган в главата й и тя се принуди да стисне зъби,за да не извика.”Трябва да си силна.”-казваше едно гласче в главата й,но беше трудно.Въпреки че бе навършила 17,все още беше момиченцето,което се плашеше от сенките по стените и трепваше при звуците от ударите на мечовете.Сняг усети как сестра му се отпуска в ръцете му с хлип и я задържа,за да не рухне.
-Спокойно,Нимс-прошепна й,поставяйки я на леглото.Чернокосата се сви на топка,но без да издава нито звук.Няколко минутки постояха в пълна тишина,нарушавана единствено от далечните викове на конярите,които все още се мъчеха да спрат мятанията на Принц.Джон я гледаш тъжно,докато Нимерия му хвърляше само по едно око между пръстите си,за да се увери,че все още е там.Той се излегна до нея,подпирайки се на лакътя си.-Липсват ти,нали?Татко и лейди Кейтлин,както и Роб?-тя само закима,все още криейки лицето си с ръце
-Те..те..те..-отчаяно заека момичето-Умряха от..ръ..ръ...ръката на Джайм Лани..ни...стър.Той трябва..тря..бва..да си плати-изправи се.Очите й бяха много леко,едва забележимо,зачервени,но мокрите й бузи лъщяха от сълзите.
-Не бива да плачеш,сестричке-каза й тихо-Просто се опитвай да подтиснеш болката си-улови ръцете й в своите-Предстои още една война,която ако не си силна,трудно ще преодолееш.След като убиха лейди майка ти,леля ти се промени.Ти сама го каза.Тя преживя твърде много неща,сигурен съм,че този път ще свика знамената на Долината на Арин.Те са много.А и Орлово гнездо е непревзеамо.Не бива да се притесняваш за нищо сега.Мисли само за дългия път,който ви очаква.
-Какво ще стане с мен,Джон?Ще се превърна в откачалка,не че вече не съм,ще те оставя да гледаш Бран на Вала,в онзи нечовешки студ,а Санса ще продължава да си играе на семейство с Тирион Ланистър.Проклетото му джудже,Светлината да го заслепи дано!
Той само сви рамене и се отпусна до нея,заглеждайки се в тавана.Помълчаха малко,просто слушайки дишането си,след което Нимерия се обади.
-Искаш ли да се върнеш?-попита тя
-Къде?
-На вала.В черния замък.При..чичо
-Искам-потвърди Сняг кратко и ясно-Виж,бих дошъл с теб и накрая на света,но сега там са моите братя.Ти,Санса,Рикон и Бран винаги ще си останете моето истинско семейство,но моите приятели,братята ми по съдба са там,на Вала.Лорд-командирът скоро ще си отиде,Нимс.И все някой ще трябва да го наследи.Някой..на когото има доверие
-От какво се опасяваш,Джон?
-Аз съм негов скуайър и през изминалите 3 години бях буквално постоянно залепен за него.Е,освен,когато спи може би.Сам казва,че..
-Кой е Сам?-прекъсна го Нимерия със свъсен поглед
-Самоеел Тарли,сега той е майстер в Черния замък
-Моля?Тарли?Познаваш ли рода му,братко?
-А трябва ли?-учуди се Джон,гледайки едва ли не тъпо.
-Да,трябва.Лорд Рандил Тарли е знамесоц на Ренли Баратеон.Името му говори ли ти нещо?
-Ренли е брат на покойния крал Робърт,знам го добре,но какво общо има Сам?
-Във войната,Ренли е враг,Джон.
-Война?!Войната свърши,Нимерия,осъзнай се!-повиши тона си,а сестра му се намръщи
-Какво знаеш ти за войната,Джон?Беше ли тук да я видиш?Не..не беше!Беше си в Черния замък,обикаляше Вала и пиеше ейл.Но аз бях тук,Джон,получих костите на родителите си,както и на Роб,за да мога да ги погреба.Ха!Затова ли разрушиха Зимен хребет под носа на цялата армия,която пазеше крепостта?!
-Не се пали,сестричке.Моля те.Сам ми е брат,не ми е враг.Когато се запознахме,баща му вече се бе отрекъл от него.
-Щом казваш-отвърна момичето сърдито-Нямам повече време за губене,Джон.Обещай ми,обещай ми,че ще се грижиш за Бран
-Обещавам-тържествено обяви Сняг
-Обещай ми,че ако станеш лорд-командир на Нощния страж ще помогнеш да върнем Зимен хребет с цялото му величие
-Обещавам-повтори стражът
-Обещай ми..обещай ми,че ще те видя отново
-Обещавам-отвърна с широка усмивка и последва една сърдечна прегръдка.

През това време в другата част на къщата
„Просто влизаш и й казваш,каквото имаш да казваш,за бога!”-мърмореше си ядно Делерина,докато крачеше напред назад пред стаята на майка си-„Не мога,не мога,не мога”-проплака-„Как ще й кажа,че заминавам?!О,светлина,помогни мии!”Зарови пръсти в косата си,мислейки усръдно.
-Дел,какво правиш,скъпа?-майка й бе застанала на вратата и я гледаше с непркрита уплаха.Гласът й прозвуча тънко и измъчено-Добре ли си?
-Добре съм,мамо-отвърна Делерина и въздъхна.Двете влязоха обратно в стаята и за миг момичето се загледа в лежащия Робърт,който сега хленчеше за вода.Лейди Лиза побърза да изпълни желанието на синчето си,помагайки му да си пийне вода от чашата на нощното шкафче.На Дели й стана още по-зле,виждайки измъченото си братче и унилата си майка.”И ти ще ги изоставиш”-нашепна едно нахално гласче в главата й
-Майко,ти обичаше ли татко?-„Браво,сега пък почна да я питаш тъпотии,само и само да си намериш оправдание”
-Разбира се,детето ми,но не мисля,че ти си дошла чак до тук,за да ме питаш това
-Е,щом поставяш въпроса така-измърмори недоволно момичето и седна на близкия стол до бюрото.Там имаше разстелен пергамент и ситния почеркна майка й се очертаваше.
„Молим за мир,ваше височество,крал Томен Баратеон,от домовете на Баратеон и Ланистър,втория с това име,владетел и законен наследник на Седемте кралства...”
Изречението не бе довършено.Делерина се опули глупаво,а след това се извърна към майка си,която сега се суетеше да нареди възглавнички около Робърт.
-Ще предадеш Нимс-прошепна тя,но заради стелещата се наоколо тишина и Лиза Арин я чу.Обърна се,забеляза възмущението,изписало се по лицето на дъщеря й и закри устата си с ръце.
-Виж,миличка,обичам Нимерия,но нейното присъствие тук ще ни доведе много много проблеми.Долината и без това си има проблеми,да не говорим за Орлово гнездо,след онзи път,когато за малко да хвърли Тирион Ланистър през лунните порти.Ние сме предатели,а предателите ги наказваш със смърт.Искаш ли да умреш,само защото укриваш братовчедка си?С какво го е заслужила?Тя няма нито армия,нито нищо,с което да ни защити.Просто две вълчета,брат от Нощния страж и безполезно момченце.
-Тя..ни е роднина,майко-идеше й да ревне с глас.Собствената й майка!
-Роднина и.ли не,предателка е.Баща й беще същия.Колко пъти повтарях на Кат,че не бива да се жени за Едард след като убиха Брандън Старк,но не-Кейтлин си знаеше нейното и на!Сега свърши в гроба,като съпруга на изменник.Изменник,който иска да завземе трона!
-Не говори глупости,майко!-извика Делерина с цялата ярост,на която бе способна.Грабна писмото от бюрото,разкъсвайки го на парченца-Лейди Кейтлин беше добра жена,за разлика от теб.Предаваш собствената си кръв,разбираш ли го!И ако искаш да знаеш,Нимерия има войска.Всички лордове на севера са са положили васалната клетва към Зимен хребет и Старките,а войските на северняците са големи и борбени!Престани да си мислиш,че винаги Ланистър ще побеждават!Помни ми думите,майко,ще съжаляваш жестоко за злодеянията си.Писмо!Не се ли замисли въобще,че ако хванат Нимс и нас ще изколят.
-Ами аз..
-Никакви такива.До сега я криеше,а после мир!Искаш мир!Долината на Арин има 20 хилядната войска,която може да се прати в помощ на северняците.Но не!Ти ще ги предадеш.Знаеш ли как му викам аз на това,майко мила,наричам го престъпление!
-Делерина Арин,не смей да ми говориш повече така-почти изпищя Лиза и ръцете й затрепераха-Аз просто искам да опазя вашите живота,миличката ми.Твоя и на Робърт.След като убиха баща ти,само вие ми останахте.Само вие..-започна да плаче.Дели въздъхна и й подаде една кърпичка.
„По дяволите,по дяволите,по дяволите!”-мислеше си,докато гледаше как майка й бършеше фалшивите си сълзи.Виждаше се,че воубще не съжалява за постъпката си,но пък трябваше все някак да задържи дъщеря си.”Как е могла..как й е дошло на ума дори?”..
-Ти..ти..ти ми прощаваш,нали?-през хлипове попита жената и подсмръкна
-Да,защо не-не й се искаше майка й да усети презрението в гласа й.Тя стана и отиде до вратата.За миг спря и се обърна-Между другото,довечера заминавам-И излезе,оставяйки една стъписана жена от другата страна на стената.

-Моарейн...Моарейн!
Момичето се сепна и се огледа.Слънцето вече бе изгряло над хоризонта и галеше с лъчите си върховете на дърветата в далечината. Явно беше заспала докато яздеше(тъй като нейния кон бе избягал бяха купили нов когато минаха през едно от селата по пътя си).Лан яздеше до нея,хванал юздите на своя и на нейния кон.
-Какво??-попита бързо тя оглеждайки се.
-Нищо не съм казал.-отвърна той леко озадачено.
-О.-беше единственото,което каза тя докато се опитваше най-замаскирано да се оглежда.Беше чула името си,беше сигурна в това.Някой го изрече и самия му глас я плашеше.Какво,в името на Светлината,беше станало току-що?Дали не беше само кошмар или...не,не беше Той.Въобразяваше си,не,тя беше никоя,тя беше просто едно селско момиче,тръгнало да...стане Айез Седай.
Моарейн тръсна глава.Вече го беше решила така ли?А,не,тя нямаше да стане Айез Седай!Просто щеше да се научи да контролира тези проклети сили и толкоз!Точка по въпроса!
-Добре ли си?-попита Лан извръщайки рязко глава встрани.
-Нищо м...
-Шштт!-той вдигна ръка и я постави на устата й,прекъсвайки я насред изречението.Конете продължаваха да престъпват напред,но като че ли жребецът на Лан бе доловил напрегността на господаря си и тръскаше главата си.
Незнайно защо Моарейн затвори устата си и не продума.НО избута ръката му встрани и се намръщи леко.Нещо помръдна в храстите и дори тя го забеляза.Факта,че дясната ръка на Лан незнайно как се бе озовала на дръжката на меча му не вещаеше нищо добро.
Като че ли беше станало прекалено тихо...неестествено тихо...и разбира се тази тишина беше предизвестител на нещо не толкова приятно.
Силен рев се разнесе и нещо черно и голямо скочи иззад дървото встрани и се насочи към тях.Мечът на Лан изкочи от ножницата мълниеносно и преди Моарейн да е успяла да примига главата на орка се търкулна пред коня й и животното зацвили ужасено вдигайки се на задните си крака.
-ТРЪГВАЙ!-изкрещя Лан когато още два орка се появиха отнякъде.-Бързо!Ако ти е мил живота!
Моарейн понечи да сръга коня в хълбоците и да го принуди да препусне напред,но четвърти орк,изникнал от нищото изкочи пред тях и животното пак се изправи на задните си крака опитвайки се същевременно да отстъпва.Резултата беше залитане и падане назад, при което Моарейн едва успя да се изтърколи настрани преди туловището на животното да се е стоварило върху нея премазвайки я.
Когато вдигна глава с ужас забеляза,че пътеката беше почерняла от тела,от движещи се тела.
Лан се бе слял в едно с меча си,но противниците му бяха доста повече от него.Беше слязъл от коня и се опитваше да се приближи до нея,докато черния жребец риташе всекиго дръзнал да се приближи до него,все едно наистина разбираше какво се случваше,а не воден просто от страха.
Лан се опитваше да стигне до нея,отблисквайки бавно,но сигурно делящите ги орки,но щеше да е твърде късно.Вече я бяха забелязали.
Моарейн запълзя заднешком,но вече знаеше,че това няма смисъл.
И изведнъж...го усети...приятна светлина на границата на полезрението....малка,притегляща светлина,опияняваща и силна,достъпна.Сайдар.Единствената сила се надигаше в нея,събудена от ужаса и страха,мъчеща се да излезе на повърхността.
Моарейн посегна към нея и я схрабни.Силата я обгърна и забушува в нея като ураган.Вече не мислеше,не чувстваше,не знаеше какво прави.Притегли още и още от Сайдар и усети как тялото й започва да изгаря,как огъня заплашва да я превземе и унищожи.
И после се появи онази бяла светлина и обгърна всичко.И изчезна също толкова бързо.
Моарейн се дръпна от Сайдар и немощно вдигна глава.Нямаше повече никакви сили,всичко беше си отишло.Това беше най-голямото й постижение с Единствената сила,но нещо й подсказваше,че ако Аная разбере за това изобщо нямаше да е доволна.
"Можеше да се самоунищожиш!Ти си глупаво,глупаво,глупаво момиче!Не знаеш колко опасно е да си играеш с Единствената сила!!"-това щяха да бъдат думите й в смекчен вариант.И щеше да бъде напълно права.Силата щеше да я унищожи,не да я пази.Щеше да я подлуди,не да й помага.Сладостта от Единствената сила беше лъжа,тя беше опасна.
Успя да забележи почернялата патека,а мириса на изгоряла плът я накара да се закашля.Отпусна главата си на земята и затвори за миг очи.Какво бе направила?Какво си беше мислила,че прави?Дали и Лан бе пострадал от това?Дали не беше...
Нечия фигура,човешка при това,се появи пред зазмазания й поглед.Стоеше клекнала до нея,сякаш се колебаеше какво да прави.
"Колебае се дали да ми помогне.Вече знае каква съм.Сигурно вече ме мрази!"-помисли си Моарейн горчиво.Нямаше да го помоли за помощ,не заслужаваше помощ.
-Моарейн!Моарейн!-извика той разтръсвайки я за раменете.Момичето отвори очи и го погледна.Не каза нищо,просто нямаше сили да си отвори устата.Усети как я вдига на ръце и тръгва към коня си,виждаше всичко това замазано,но виждаше съвсем ясно какво бе направила.Земята беше почерняла,а наоколо се виждаха овъглени трупове.Множество овъглени трупове.

Моарейн отвори очи с големи усилия и се размърда леко.Намираше се в нещо меко и удобно,нещо като....легло?Отвори широко очи и се изправи рязко.Ако не се подпираше на ръцете си със сигурност щеше да се срине обратно.Главата й се виеше,а очите я боляха,както и останалата част от тялото.Имаше чувството,че всичките й сили бяха изсмукани със сламка от нея.
Нямаше никаква идея къде се намира или как се е озовала тук,но трябваше да тръгва.Трябваше да стигне възможно най-скоро до Тар Валон и да се обучи.Беше ужасена,ужасена от силата,която се таеше в нея,на една ръка разстояние.Ужасяваща сила,мощно оръжие,унищожителна дарба...или проклятие.
Отметна завивките и спусна краката си до леглото придържайки с една ръка главата си.
-Какво си мислиш,че правиш?-сряза я студен глас и тя едва не подскочи.Погледа й се спря на Лан,който стоеше като страж на един стол наблизо.Изобщо не беше го забелязала.
Думите й заседнаха в гърлото и затова тя просто го изгледа продължително.
-Връщай се в леглото,прекалено слаба си,за да ходиш някъде точно сега.А и е тъмно.-нареди той с глас,нетърпящ възражения.В имаше точно една свещ и тя определено не беше достатъчно,за да я освети цялата.
Моарейн не помръдна,просто отмести поглед встрани притискайки слепоочието си.Нямаше право да й заповядва какво да прави!Но все пак тя за малко да го убие...
-Коя си ги всъщност?-обади се той с равен глас и без да иска Моарейн се извърна към него.
-Точно тази,която ти казах.-отвърна тя бавно.
-Не,попитах те коя си наистина.Отговори ми.
-А ако не го направя?-отвърна инстинктивно тя и бързо съжали за думите си.Съжали,но не го показа.Само стисна устни.
-Нападна ме-спасих ти живота.Бягаш от Бели плащове-предложих ти защита,нападат ни орки-ти се опитваш да ме убиеш.Не мислиш ли,че поне едно обяснение можеш да си позволиш?
Моарейн отвори уста и я затвори.Не знаеше от къде да започне.Не знаеше какво може и какво може да му каже.И тогава онова чувство пак се върна...онова чувство за....безопастност.
-Аз наистина съм тази,за която ти се представих само че не споменах че...-тя преглътна и преди да е довършила той се обади.
-Владееш Единствената сила.-кимна той.
-Не,не я владея.Мога да я овладея ако отида в Тар Валон.-отвърна бързо тя.-И именно натам съм се запътила.
-Тар Валон.-отвърна той замислено гледайки я някак замислено.-Ти ще станеш Айез Седай.-Моарейн отвори уста да каче,че няма когато той неочаквано се изсмя горчиво и пак вдигна поглед към нея след като се бе взирал в пода.-Защо направо не ми каза истината?
-Не можех да ти се доверя.Ти си просто един непознат.
-Но сега ми я каза.-отбеляза той.
-Ти ме видя да използвам Единствената сила.-не му остана длъжна.-Какво можех да ти кажа?
-Можеше да излъжиш отново.
-Аз не съм те лъгала.-измърмори Моарейн.-Просто не ти казах цялата истина.
Настана кратка тишина докато двамата се гледаха.
-Това означава ли,че не ме мразиш?-попита неочаквано Моарейн.-Като повечето хора,които мразят Айез Седай?
-Не мразя Айез Седай.-отвърна той.-Нито теб защото доколкото разбирам ти не си Айез Седай все още.
"И в бъдеще,ако даде Светлината!"-помисли си тя кисело кимайки.
-Има само едно нещо,което не разбирам.-отбеляза той и тя го изгледа с високо повдигнати вежди.Само едно?Тя не разбираше толкова много неща,а той не разбираше само едно?-Познавам много добре Айез Седай и доколкото знам първо трябва да се обучат,за да използват единствената сила.Ти я използва,а не си се обучавала.Как?
-Една Айез Седай,т.е две Айез Седай и един Стражник минаха през селето и едната от тях ми каза,че мога да преливам.Тръгнах с тях,но се разделихме тъй като аз трябваше да продължа към Тар Валон,а те имаха друга мисия.Аная Седай ме научи на някои неща,но толкова сила не бях притегляла.И не мисля да го правя повече...мислех,че...ще умра.Ще се пръсна на парченца.
Отново тишина.Лан я гледаше замислено и сякаш не я виждаше.
-Къде всъщност се намираме?-наручи тишината Моарейн.
-В една ферма близо до Кемлин.Когато се възтановиш можем да тръгнем към Тар Валон.
-Ние?-възкликна тя учудено.-Ти нямаше ли да ходиш в Кемлин?
-Всъщност бях тръгнал именно към Тар Валон.-отвърна той,а лицето му беше издялано сякаш от камък.Като че ли не можеше за изразява никаква емоция.
-Значи не съм единствената с тайни.-отбеляза Моарейн.Той не отвърна,просто се изправи и се насочи към вратата.
-Сега се връщай в леглото.Колкото по-бързо се възтановиш,толкова по-бързо ще тръгнем.Опасявам се,че ако наблизо е имало Айез Седай те е усетила без проблем когато си използвала силата.А ако Бели плащове минат по пътеката няма да им трябва много мозък,за да се досетят,че нещо не е съвсем по реда на нещата е ставало там.
Той излезе без да чака отговор и затвори вратата след себе си.Моарейн остана за миг загледана в мрака после се отпусна назад в леглото затваряйки очи и почти веднага потъна в сън.